Един от нас
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стойчо Драгнев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Един от нас». Краткое содержание книги:
Час по-късно бяхме във Венис. Седях на една стена и гледах през плажа към морето. Хелена стоеше на пет метра от мен и презареждаше пистолета си. Очевидно бе изпразнила цял пълнител по фигурите на площадката. Но това не бе променило нищо. С обмяната на тази информация се изчерпа целият разговор, който водихме, и добре, че стана така. Не ми е по вкуса да крещя по Хелена и ми се искаше тя просто да се махне. Луната се бе показала и бе превърнала парцаливите облаци в бледи кръпки по тъмносиня материя. Плажът бе твърде широк и до мен достигаше единствено слабият шепот на прилива, който обливаше брега и напомняше шума от пръсти, които леко докосват парче груба хартия. Някакъв мъж зад нас тичаше за здраве по платното, а отмерените му стъпки ту се засилваха, ту заглъхваха в тъмнината като астероид, който от време на време пресича орбитата ни. Човек, който се движи в релсите на един напълно обясним живот.
Хелена и аз бяхме останали неподвижни цяла минута след изчезването на бялата светлина и клатехме глави като котки, които се чудят къде е хвръкнал молецът. Задната врата на жилището на Дек най-напред се поклащаше, а после постепенно спря. Изтичах нагоре по стълбите и проверих в апартамента. Беше празен и напълно непокътнат с изключение на няколко обърнати стола и купчина трески в хола. Нямаше и следа от сериозен сблъсък или обгаряне.
Знаех къде Дек си държи инструментите, бързо извадих вратата от спалнята и я поставих на мястото на входната. Тогава това ми се стори важно. Малко или много вратата пасна, а за по-сигурно, подпрях дръжката с един стол. Напъхах оборудването за спомени в един от шкафовете и го затрупах с други неща.
След това изчезнахме, защото очаквахме ченгетата да пристигнат всеки момент, привлечени от обаждания за шум и насилие. Но докато се отдалечавахме бързичко, не забелязахме никой да виси по прозорците, нито пък да се събират тълпи по улиците. Оглеждахме се и очаквахме поне един човек да ни погледне и да попита: „Какъв е тоя шум?“
Никой. Сякаш не се бе случило нищо.
Не говорехме. Просто продължихме да вървим на няколко метра един от друг, докато се озовахме в стария квартал. Все едно, че си отивахме вкъщи. Изведнъж усетих, че не ми се иска да продължавам напред, спрях и се облегнах на стената.
Хелена свърши с пистолета, постави го в кобура, преметнат през рамото й, и застана с ръце на бедрата си.
— Това, което се случи там — обяви тя, — не беше нормално.
— Не беше.
— Трябва да го разкажем на някого.
— Какво да разкажем? Че двама души и три коли са изчезнали? И на кого точно да го кажем?
— А кои са тези типове?
— Ти ми кажи! Струва ми се, че ти си доста по-напред в играта от мен.
Тя дойде и седна на стената на метър-два от мен.
— Аз само те следя! Видях, че бягаш от тях от твоя апартамент. Видях ги, че пристигат в кафето. Видях, че идват с колите тази вечер.
— И защо толкова се въртиш около мен?
Тя погледна надолу, подритна в пясъка.
— Пазя те.
— Аха — казах аз. — И не ме преследваш за да ме убиеш, например?
— Не бъди глупак, Хап.
— И не си в системата, която се готви да ме ликвидира?
— Да, драги, разбира се, че съм. И каква е причината според теб?
— Защото не те масажирах достатъчно?
— Какви ги дрънкаш?
Станах и тръгнах.
— Няма значение.
Тя ме настигна, сграбчи ръката ми и ме обърна към себе си.
— Приех поръчката, защото така или иначе я имаше. Някой те иска мъртъв, при това достатъчно, за да обяви открито издирване. Аз си имам изградена репутация и като кажа нещо, го правя. Реших, че като се чуе, че аз съм поела случая, може би другите мераклии ще стоят настрани. С други думи, ти поне за малко ще си в безопасност.
Погледнах я в очите и разбрах, че не лъже.
— Благодаря ти! — казах аз.
Тя кимна.
— Няма за какво. Така че, бъди внимателен с мен!
— Я стига, Хелена! Не съм те виждал толкова време. Знаеш какво направи! И сега изведнъж се появяваш, следваш ме по петите, спасяваш живота ми и…
Млъкнах и не исках да продължавам повече.
Тя се усмихна:
— Радвам се да те видя пак, Хап.
Изявлението й не ми помагаше особено, а и беше егоистично от нейна страна да говори такива неща. Болка и гняв се бореха за надмощие в ума ми и търсеха някакво споразумение, което да им позволи да заговорят веднага и в един глас.
— Така ли? — троснах се аз.
— Не ми ли вярваш?
— Честно да ти кажа, не зная. Ти си имала на разположение няколко дни, за да свикнеш с тази мисъл, и що-годе да проучиш живота и навиците на нищожеството Хап Томпсън, а аз вече не знам нищо за теб.