Балтазар [bg]

Но това било само в началото, докато по-късно, твърди приятелят ми, една случка наистина я накарала да смята, че мъжът й замисля нещо срещу нея, и тази случка била убийството на Тото дьо Брюнел по време на карнавала у Червони. Защо ли не споменах за него в „Жюстин“? Истината е, че бях там, присъствах на разигралото се произшествие, ала то, въпреки че бе част от тогавашната атмосфера, някак ми убягна, може би поради напрежението на останалите събития. По онова време Александрия познаваше много такива неразбулени мистерии. И макар в този случай да знаех версията на Жюстин, навремето не й повярвах. И все пак странно е, че изобщо не съм го споменал, дори мимоходом. Разбира се, истинското обяснение получих няколко месеца по-късно, когато самият аз се канех да напусна Александрия завинаги, поне така възнамерявах.

Карнавалът в Александрия е чисто светско събитие — без никаква календарна връзка с останалите религиозни празници. Предполагам, че е бил основан от трите или четирите големи католически рода в града; може би по този начин са искали да се идентифицират косвено с отсрещния бряг на Средиземноморието, с Венеция и Атина. Така или иначе, днес няма богаташко александрийско семейство, било то коптско, мюсюлманско или еврейско, което да не държи цял гардероб, пълен с маски и кадифени домина, специално за това тридневно безумие. След Нова година това е може би второто най-голямо християнско празненство. През тези три дни и нощи властва духът на пълната анонимност: анонимност, постигната чрез мрачното черно кадифено домино, което скрива личността и пола и тогава човек не може да различи нито мъж, нито жена, нито съпруга, нито любим, нито приятел, нито враг.

Най-налудничавите аномалии на града дръзко излизат на преден план, предрешени като невидимите господари на хаоса — силите, които управляват този годишен сезон. Още преди да се е свечерило, маскираните започват да се появяват по улиците — поединично, после по двойки, по-късно на шумни тайфи, често с по някакъв музикален инструмент или най-малкото барабан, заливат се от смях и пеят по пътя си към някоя от големите къщи или нощен клуб, където студеният въздух вече е загрят от негърския ритъм на джаза — преситеното от доволство, ръмжащо съвкупление на саксофона с барабаните. Навред изникват човешки силуети, забулени в бледите лъчи на луната, закачулени като монаси. Всички изглеждат мрачни и поразително еднакви, сякаш в униформа, и това стряска загърнатите с бели роби египтяни и ги изпълва с ужас — онова вълнуващо изтръпване от страх, което подклажда разливащия се от всяка къща дивашки кикот, понесен от лекия ветрец към крайбрежните кафенета; веселост, чиято пискливост трепти с трелите на лудостта.