Балтазар [bg]

Така пише моят приятел и е прав; защото сега Междуредието поставя пред мен въпроса за обективната „вярност към живота“ или, ако предпочитате, „към сюжета“. Независимо дали това ни харесва или не, то, подобно на самия живот, повдига и по-трудния въпрос за формата. Как да манипулирам тази маса от изкристализирали факти така, че да извлека смисъла й, и по този начин да извая по-ясна картина на този невъзможен град на любовта и блудството?

Де да знаех. Толкова неща ми бяха разкрити, че сега се чувствам като застанал на прага на съвършено нова книга, на съвършено нова Александрия. Старите очертания на града, нахвърляни под напора на бурни емоции и дообагрени от Кавафис, Александър, Клеопатра и всички останали знаменитости, се оказаха субективни. Бях превърнал този образ на града в моя лична, ревниво пазена собственост, която беше вярна, но само в границите на частично проумяната истина. Сега, в светлината на всички тези нови съкровища — защото истината, макар и безпощадна, подобно на любовта, трябва винаги да се възприема като съкровище — какво да предприема? Да разширя границите на първоначалната истина, да попълня основите с чакъла на новото познание и върху тях да издигна една по-различна Александрия? Или пък разположението на фактите да си остане същото, героите да си останат същите — и в противоречие с тях да променя само истината!

През цялата пролет, която прекарах на моя самотен остров, не спрях да мисля за невероятната гротескна информация, която ми донесе Междуредието и така промени всичките ми чувства — странно, но дори и за отминали събития. Емоциите могат ли да бъдат ретроспективни, ретроактивни?

Толкова много от онова, което написах, се основаваше върху страха на Жюстин от Несим — истински страх, искрено споделен. Бях видял със собствените си очи студената безмълвна ревност върху неговото лице — бях видял и страха, изписан върху нейното. А сега Балтазар твърди, че Несим никога не би й сторил нищо лошо. На какво да вярвам?