Балтазар [bg]

Не че тя някога ми е давала повод да се съмнявам. Спомням си например един случай, когато у мен се събуди, макар и колебливо, съмнение в Пърсуордън, но то бе бързо приспано. Един ден той дойде при нас направо от ателието и по устните му имаше червило. В същия миг обаче зърнах и цигарата в ръката му — очевидно бе взел недопушена цигара, която Жюстин бе оставила да гори в пепелника (неин неизкореним навик), защото и краят на цигарата беше червен. Ала в любовта за всичко се намира обяснение.

Проклетото Междуредие, което гъмжеше от подобни подозрения, сякаш бъркаше с пръст във все още отворените ми рани. Започнах да го преписвам — цялото — бавно и болезнено; не само, за да проумея къде точно се отличава от моята собствена версия за случилото се, но и за да го възприема като отделна даденост — ръкопис, който съществува самостоятелно и представлява окончателният поглед на друг човек върху онези събития, които вече съм интерпретирал по свой начин, защото така съм ги преживял. Наистина ли съм пропуснал толкова много от нещата, които са ставали край мен — подтекста на усмивките, случайно изпуснатите или подхвърлени думи и жестове, знаци, изписани с пръст върху разлятото вино на масата, адреси, надраскани в полето на сгънати вестници? Трябва ли сега да се връщам назад към тогавашните дни, за да стигна до сърцето на истината? „Истината няма сърце — пише Пърсуордън. — Истината е жена. Затова е загадъчна. Най-многото, което ние, тъй като не сме французи, можем да кажем за жените, е, че са животинчета, които обичат да се гушкат и галят.“

Според Балтазар аз бях изтълкувал погрешно порядъка на страховете у Жюстин по отношение на Несим. Например онзи случай с колата, който вече съм описал; когато тръгна към Кайро една нощ, за да посрещне Пърсуордън и фаровете на големия остарял ролс-ройс бяха угаснали. Заслепена от мрака, тя изгубила контрол над колата, излязла от очертанията на пътя и заподскачала от дюна на дюна, а колелата й вдигали цели гейзери от пясък, подобно на гейзерите от пръски, които хвърлят агонизиращите китове. После колата „изсвистяла като стрела“, забила нос в навятия пясък и спряла, но още известно време останала да трепери и да издава бълбукащи звуци. За щастие Жюстин не била ранена, пък и запазила достатъчно самообладание, за да се сети, че трябва да изключи двигателя. Но как поначало стана дума за това? Когато ми разправи за случилото се, тя твърдеше, че после, при прегледа на колата, се оказало, че електрическата инсталация е била изпилена — от кого?

Тогава, доколкото си спомням, за пръв път страховете й, свързани с Несим и евентуалните му опити за покушение срещу нея, добиха плът. Да, тя и преди бе намеквала за неговата болезнена ревност, но никога с яснота, никога за конкретен случай — винаги вярна на александрийския си дух! Нищо чудно обаче и цялата тази паника да е била плод на въображението ми.