Гаснещ зрак [bg]

Магия кипеше из този разпрострян нашироко лагер. Храни се сътворяваха от пръст и глина. Канари неспирно изливаха сладка вода. Огньове горяха без гориво. В студената нощ гласове се извисяваха в песен, костени тръби издаваха глухи тонове и опнати кожи тътнеха в барабанен ритъм, който се надигаше в мрачен хор под блещукащите звезди. От върха на господарската кула, закътана от извисената над нея Кула на омразата, Аратан можеше да погледне над блещукащия, обвит в червена мъгла лагер. „Остров на живот, с обитателите му, нетърпеливи да отплават от безопасния му бряг. Мъртво е морето, което търсят, дълбините му са необятни.“

Песните бяха погребални, барабанните ритми — сетните удари на умиращо сърце. Костените тръби придаваха глас на черепи и кухи гръдни кошове.

„Присъстват на собственото си погребение — беше казала Коря в изблик на разочарование от закъснелия жест на Гуглата. — Точат мечовете си и върховете на копията си. Слагат нови каишки и кърпят кожената си броня. Хвърлят зарове в палатките си и взимат любовници в постелите си, или просто се използват едни други като пастир овцете си. Погледни ги, Аратан, и се отърси от всичкото си възхищение. Ако това е всичко, което животът може да предложи, опълчвайки се на смъртта, тогава заслужаваме краткостта на съдбите си.“

Ясно беше, че тя не може да види онова, което виждаше Аратан. Всички деяния можеше да бъдат видени като мизерни — подхвърлянето на камък, смъкването на кожените дрехи. Най-гордата свещ изчезва невидяна в един разбушувал се домашен пожар, без никой да опише красотата на нежното ѝ сияние или достойнството на нейната страст. Това не беше нищо друго освен горчива нагласа на ума, добре нагласено мръщене на всеки мускул, покорен на волята, за да направи едно лице вечно в неодобрението му. Аратан се чудеше дали един ден ще види тази изкривена маска на лицето на Коря — когато младостта се предаде пред десетилетия горчива мизерия.

Тя изобщо не виждаше блясъка, който, в размисъла за Качулатия и неговата съкрушаваща сърцето клетва, толкова лесно отнемаше дъха на Аратан и го оставяше смирен и изпълнен с възхита.

„Лудост — беше казала. — Безсмислица. Гневните брътвежи на глупак. Митовете не са буквални. Няма никаква река, която да се прехвърли, никакъв въртоп, който прави дупка в езеро, или в морето. Няма никакви тронове, които бележат праговете на въображаеми владения. Всичко това е невежество, Аратан! Суеверията на Отрицателите, яденето на пръст на Бягащите псета, хилещите се каменни лица на Тел Акаи. Дори джагътите — с всичките техни приказки за тронове, скиптри, корони и сфери — алегория! Метафора! Поетът говори това, което рисува въображението му, но езикът е на сънища и всяка сътворена сцена е просто химера. Не можеш да обявиш война на смъртта!“

И все пак го беше направил. Със стиснати юмруци Качулатия беше изчукал думи от камък. Планини бяха разбити на прах. Мечти изгаряха като наръчи дърва, хвърляни един след друг в пламъците като свещен дар. Воини и войници стягаха снаряжение, загърбваха дребните дрязги и глупците, които искаха да им заповядват, и се отправяха на онова, което всички знаеха, че ще е техният последен поход.