Гаснещ зрак [bg]

— Качулатия търси посока — каза Буругаст, — но никоя не се предлага с основателно право. Все едно да водим война срещу нощното небе, ще ни каже Готос. Или срещу изгряващото слънце.

— Оковани сме за времето — добави Хаут, — а смъртта все пак лежи отвъд времето. Всички подвижни пясъци са спрели в онова непознато място. Нищо не се движи, нито в настъп, нито в отстъп, и отсъствието не ни показва никакво лице, никакъв враг, строен пред нас. Нима ще сечем с мечове по безразлични вълни? Ще кълнем моретата, тъй ловко опълчващи се на претенциите ни? Ще ни каже това, знаейки, че нямаме отговор.

— Това е повод за гняв! — викна Буругаст и тресна с юмрук по масата. — Опълчвали сме се на здравия разум и сме го гледали отвисоко! Понасяли сме всеки аргумент и сме го пропъждали! Този лорд тука говори против всякакъв прогрес, всякаква надежда, всякакви амбиции — сега го обвинявам като агент на самата смърт! Иска да ни обърне, вмирисани от пораженчество, паднали духом и объркани, и напълно обезоръжени, още преди да сме направили и крачка напред! Той е заклет враг на Качулатия! Грозният ненавистник на любовта! Лицето на мизерията, проклинащо всеки порив за ликуване! Няма да отстъпя на тази негова злост! — И протегна чашата си, а Хаут му я напълни от каната, която сякаш изобщо не се изпразваше.

Аратан килна стола си назад и го подпря на грапавата каменна стена. Очите му бяха полузатворени, когато изгледа Готос, който седеше сякаш все още беше сам, все още чакаше… или изобщо не чакаше, въпреки потропващите по старото дърво нокти. Горещият въздух щеше да се пръсне от напрежение.

Звук отдясно го накара леко да се извърне и той видя синьокожа жена, застанала на прага. Беше по-ниска от тайст, със здрави ръце и крака, кръгло лице, с толкова тъмнокафяви очи, че почти черни. Извит нож беше затъкнат в тънкия ѝ кожен колан, над който се издуваше корем, познаващ много ейл. Тя каза със странен акцент:

— Чу се за някакво събиране. Офицери на Гуглата, казаха ми.

— Негови офицери? — Хаут се намръщи. — Ама разбира се. Седим тук, избрани и отбрани, макар и само в собствените ни умове. Но гледаме този господар на собствената си кончина — и нашата също, макар че неговата надделява. Приятелко задморска, позволете ми да ви представя Господаря на омразата, Готос, който се опълчва на Качулатия във всички неща и поставя пред нас свирепо предизвикателство срещу тържествената ни клетва. Влезте, приятелко. Ние, глупците, ще се вкопчим с отчаяние във вашия съюз срещу този унищожителен потоп.

Тя влезе и седна от другата страна на масата, почти точно срещу Аратан. Тъмните ѝ очи се впиха в него и тя му кимна леко за поздрав.

— Да — каза Варандас, докато ѝ подаваше чаша вино, — той е детето, което ще тръгне с нас. Толкова млад, за да предизвика смъртта. Толкова храбър и толкова безгрижен с дългия живот, който му е обещан — обещанието, което се полага само на младите, разбира се. Останалите от нас, естествено, отдавна сме се задавили с огризките му и сме ги изплюли доволно. Дали да не го разубедим? Е, щом самият Готос не е успял да постигне това, каква надежда имаме ние?