Лунен ловец [bg]

— Вижте я само тази пачавра. Нищо чудно, че се държиш като курва. Отлично разбираш, че той е с теб само заради парите ти. Кой ли почтен мъж би те погледнал?

Присвих очи и едва се сдържах.

— Вашето мнение — казах ледено — не ме засяга. Но трябва да осъзнаете, че решението е взето. Независимо дали го одобрявате, или не.

Мира ме погледна заплашително. Ръцете й върху количката се напрегнаха и си помислих, че ще се надигне и ще ме зашлеви. Само да посмее! Нямаше да се чувствам отговорен, ако стане така. Но не. Насочи яростта си към Сю, която видимо потръпна. Пристъпих по-близо. Изобщо не ми пукаше коя е. Няма начин да напада моето момиче.

— Ще съжаляваш, Сузи. Помни ми думите. Това решение ще ти причини безкрайна мъка.

По израза на лицето й можах да разбера кой ще бъде причината за това. Обърнах се да изгледам новия си противник. Придадох на очите си ледено, убийствено изражение. Между нас бушуваше бял пламък.

— Надявам се, че ще можем да работим заедно, госпожо Куентин. Сю има нужда от двама ни, за да е здрава и доволна. Бих предпочел да работя с вас, а не срещу вас за постигането на тази цел.

Поне това бе истина.

— Казва се Сузи — уточни Мира саркастично. Обърна се към Сю: — Съжалявам, че не харесваш достатъчно рожденото си име, за да го използваш. Беше любимото на баща ти. Но предполагам, че за теб няма значение, тъпа, неблагодарна мръснице.

Сю бе готова да заплаче. Трябваше да прекратим сблъсъка. Сведох поглед към застаряващата актриса в инвалидната количка. Думите ми бяха от стомана:

— Ще се нанеса в края на седмицата.

Пристъпих част от сантиметър напред и най-безочливо наруших личната й територия. В отговор тя се облегна назад. Хубаво. Гадеше ми се от мириса на алкохол в дъха й.

— Разберете, че ме е наела Сю. Ще докладвам единствено на нея. За каквато и да било опасност, която я застрашава.

С това обещание се изправих и се обърнах към Сю. Гневът и възмущението на майка й ме удряха в гърба. Не ми трябваше да ги надушвам.

— Да не би да намеквате, че представлявам заплаха за собствената си дъщеря? — запита високо Мира. Обидата й бе искрена, но се усещаше и чувство за вина. — В такъв случай не възнамерявам да седя тук, за да ме обиждат!

Не й доставих удоволствието да я погледна.

— Не, определено не възнамерявате. Можете да напуснете веднага щом пожелаете.

Сю придоби разтревожено изражение, но аз почти незабележимо поклатих глава. Тя прехапа устни и не каза нищо.

— Сузи, няма ли да се намесиш — интонацията бе заповедна, не въпросителна.

Сю преглътна с усилие и затвори очи.

— Да, но само защото считам, че е време да покажа на Тони къде ще се настани. — Изпратих й въздушна целувка да я поздравя. Въздъхна бавно, напрегнато, но Мира не можеше да го види, защото тялото ми я закриваше.