Дар за бурята [bg]

— Правилно сте постъпили — успокои го Амая. — Вие сте добър съсед и семейството сигурно ви е благодарно.

Продавачът се усмихна доволно, със самочувствието на изпълнен и признат дълг. Излязоха от магазина точно когато мъж в черно расо с висока свещеническа якичка прекосяваше гробището с дълги крачки. Те се отказаха от кафето и го последваха към църквата, където най-сетне го настигнаха и успяха да го заговорят.

— Познавам семейството, преминаха през ужасно изпитание — каза свещеникът. — Съпругата загуби разсъдъка си. Идва всяка седмица и се опитва да ме убеди, че децата ѝ не са в гроба. Твърди, че някой е отнесъл телата им и че тя, като майка, чувствала, че ги няма вътре. Уважавам безкрайно майчинския инстинкт, смятам, че това е една от най-могъщите сили на природата. Любовта на нашата Майка Мария например е сред крайъгълните камъни на светата ни Църква и болката на родителката, когато загуби своята рожба, не може да се сравни с никоя друга на този свят, затова проявявам разбиране към скръбта на Йоланда. Но колкото и да я разбирам, не мога да я поощрявам. Децата ѝ починаха и са погребани в това гробище. Аз самият отслужих заупокойната служба и видях с очите си как спуснаха ковчезите в изкопа.

— Един съсед ни разказа, че веднъж Йоланда се опитала да отвори гроба. Вярно ли е това?

Свещеникът тъжно потвърди с глава.

— Боя се, че не само веднъж. Селото е малко и вече всички знаят, така че, когато някой я види да се навърта около гробището, звъни на мен или на полицията. Трябва да знаете, че тя не е опасна, нито агресивна, просто е обсебена…

— Само още един въпрос: защо имената на момченцата не са написани върху плочата?

— Защото надгробните плочи са много стари, пясъчникът е започнал да се рони от природните стихии, затова в повечето случаи поставят отгоре отделни плочки с името и датата. Така беше и в този случай, докато Йоланда не ги строши. Изхвърли ги на пътя с думите, че синовете ѝ не били вътре и че написаното върху плочите било лъжа.

Като се върнаха в управлението, печалното мълчание на Ириарте преля в молба.

— Госпожо инспектор, бихте ли дошли в кабинета ми?

Амая влезе и затвори вратата зад гърба си, а той тръгна бавно към стола си.

— Седнете, госпожо инспектор — покани я той. — От вчера нещо ми се върти в главата…

Нямаше смисъл да го упреква, още преди година, когато започваше случая „Тартало“, бе забелязала колко силно го разстрои появата на онези детски кости. Фактът, че откри трупа на малката Еспарса, напъхан в раница, не помогна на Ириарте да подобри представата си за света, а кафкианският характер, който бяха придобили смъртта на Елена Очоа, тази на Еспарса и на Берасатеги, още повече помрачаваше настроението му и го притесняваше. Но от инцидента с претърсването в дома на Фина Идалго той почти не обелваше дума.