Декстър: Острието на ножа [bg]

Само за да съм абсолютно сигурен — или поне абсолютно освободен от вина, — отново се обадих на най-засекретения телефон на Доукс. Гласът ми даде същите координати и затвори. Където и да бяха, все още си стояха там, някъде нататък по този тъмен мръсен тесен път.

Явно нямах избор. Дългът ме зовеше. Декстър трябваше да действа. Рязко завъртях волана и подкарах по пътя.

Според джипиеса бях на девет километра до мястото на очакващата ме неизвестност. Включих късите фарове и подкарах бавно, внимателно оглеждах пътя. Това ми остави много време за мислене, което невинаги е хубаво. Мислех какво ли има в края на този път и какво ще правя, когато стигна там. И въпреки че не беше най-подходящият момент за възникването на подобна мисъл, разбрах, че дори ако открия доктор Данко на края на пътя, нямам никаква представа какво да правя. „Ела и ме измъкни“, беше казал Доукс, и това изглеждаше достатъчно просто, докато не навлезеш в Евърглейдс през тъмна нощ, когато най-страшното ти оръжие е стенографски бележник. А доктор Данко явно не беше срещнал особени затруднения с никого от заловените досега, въпреки че те бяха брутални и добре въоръжени. Как би могъл бедният безпомощен Хрисим Декстър да се надява да му попречи, след като Могъщия Доукс бе паднал толкова лесно?

А какво щях да правя, ако хванеше мен? Едва ли от мен щеше да излезе добър виещ картоф. Не бях сигурен и дали мога да се побъркам, тъй като според повечето авторитети вече си бях. Дали все пак щях да превключа и с бълбукане да откача и да отпътувам към страната на вечния писък? Или поради това, което съм, ще си остана съзнаващ какво става с мен? Аз, скъпоценният аз, завързан за маса и критикуващ техниката на разчленяване? Отговорът несъмнено би ми обяснил много за собствената ми същност, но реших, че не горя чак толкова от желание да я опозная. Самата мисъл за това почти ме накара да изпитам истинска емоция, но не точно такава, за която се чувстваш признателен.

Нощта ставаше все по-тъмна и това не беше особено приятно. Декстър е градско момче, свикнало с ярки светлини, които хвърлят резки сенки. Колкото по-далече карах по този път, толкова по-тъмен сякаш ставаше той, и колкото по-тъмен ставаше, толкова повече цялата тази работа ми заприличваше на безнадеждно самоубийствено пътуване. Ситуацията явно се нуждаеше от взвод морски пехотинци, а не от някакъв си случаен перко от съдебна лаборатория, та дори да е убиец. За какъв се мислех, наистина? Сър Декстър Доблестния, препускащ на помощ? Какво ли се надявах да направя? Всъщност какво би могъл да направи който и да било, освен да се моли?

Аз не се моля, разбира се. За какво би могъл да се моли някой като мен, и дали То ще го чуе? И ако открия Нещо, каквото и да е То, как ще се сдържи да не ми се присмее или да не запрати мълния в гърлото ми? Би било твърде утешително да можеш да потърсиш някаква помощ отгоре, но, разбира се, аз познавах само една по-висша сила. И макар и мисълта за нея да беше силна, внезапна и умна, и много хубава, и мълчаливо дебнеща под покрова на нощта, дали дори Мрачният странник щеше да е достатъчен?