Декстър: Острието на ножа [bg]

— Чътски, хайде. Да се махаме оттук.

Той ме погледна, сякаш не разбираше къде е, после отново се втренчи в огледалото.

— О, господи! — Пое дълбоко въздух на пресекулки и се изправи, като че ли отговаряше на въображаем зов на тръба. — Не е чак толкова лошо. Жив съм.

— Да, жив си — казах. — И ако се размърдаме, можем и двамата да си останем живи.

— Дано — каза той, извърна решително глава от огледалото и се опря на рамото ми. — Да вървим.

Очевидно нямаше голям опит в ходенето на един крак, но пухтеше и подскачаше, тежко увиснал на мен между скоковете. Дори при липсата на някои части все още беше едър мъж и тежеше доста. Точно пред моста спря за малко и погледна през телената ограда.

— Хвърли ми крака там — каза, — на алигаторите. И ме беше нагласил така, че да гледам. Държеше го така, че да го виждам, и после го хвърли, и водата закипя като… — Чувах надигаща се нотка на истерия в тона му, но и той я чу и млъкна, разтрепери се, пое си дъх и каза малко грубо: — Добре де. Да се махаме.

Стигнахме до портата без повече отклонения по линия на спомените и Чътски се облегна на един стълб, докато отварях. Набутах го в колата, вмъкнах се зад волана и запалих. Когато фаровете светнаха, Чътски се облегна назад и затвори очи.

— Благодаря, приятел. Дължа ти страшно много. Благодаря.

— Няма нищо — казах и подкарах към Алеята на алигаторите. Помислих, че Чътски е заспал, но на средата на пътя той заговори:

— Радвам се, че сестра ти не е тук — каза той. — Да ме види такъв. Това е… Виж какво, аз наистина трябва да се оправя, преди… — Млъкна и не проговори почти половин минута. Подскачахме мълчаливо по черния път. Чудех се къде ли е Доукс и какво ли прави. Или може би какво е направено с него. Като стана дума, чудех се къде е и Рийкър и колко скоро ще мога да го заведа на друго място. Тихо, удобно, където да се съсредоточа върху работата си на спокойствие. Питах се какъв ли е наемът на фермата за алигатори „Блалок“.

— Може би е по-добре да не я безпокоя повече — каза Чътски внезапно и чак след малко осъзнах, че говори за Дебора. — Тя вече няма да иска да има нищо общо с мен, какъвто съм сега, а не искам никой да ме съжалява.

— Не се тревожи — казах. — Дебора е абсолютно безжалостна.

— Кажи й, че съм добре и че съм заминал за Вашингтон — каза той. — Така е най-добре.

— Така може да е най-добре за теб — отвърнах. — Но мен тя ще ме убие.

— Ти не разбираш — каза той.

— Не, ти не разбираш. Тя ми каза да те върна. Тя си го е намислила и не смея да не се подчиня. Удря много яко.

Той помълча малко. После въздъхна тежко.

— Просто не знам дали мога да го направя.