Тебеширения човек [bg]

− Това е странно — смръщва вежди мама.

− След всичко, което е преживяла…

− Не, не, имам предвид, че е странно, защото преди няколко седмици е имал друга посетителка.

− Коя?

− Персоналът каза, че била дъщеря му.

С възрастта светът около теб се смалява. Ставаш Гъливер в своя собствена Лилипутия. Помня дома „Света Магдалена“ като величествено старо здание. Палат, издигащ се в края на дълга, виеща се алея, заобиколен от обширни, старателно окосени морави.

Днес алеята е по-къса, а моравата е не по-голяма от квартална градинка, леко запусната и буренясала. Никъде не се вижда градинар, който да я поддържа. Старата барака се е килнала на една страна, а вратата й виси отворена, разкривайки ръждиво оборудване и няколко работни гащеризона, окачени на куки.

По-надолу, на мястото, където срещнах дамата със старомодната шапка, още стоят белите градински маси и столове от ковано желязо, оставени на волята на стихиите и нацвъкани от птичките.

Самата сграда също изглежда по-невзрачна, с ронеща се мазилка на стените и овехтяла дървена дограма, отчаяно нуждаеща се от подмяна. Като бивша примадона, бавно потъваща в забвение — подобно на някои от обитателите си.

Натискам звънеца на входната врата. След няколко секунди домофонът пропуква и се чува глас:

− Да?

− Едуард Адамс. За свиждане при отец Мартин.

− Добре.

Бравата избръмчава, аз натискам и влизам. Обстановката отвътре повече се доближава до моя спомен. Стените все още са жълти или по-скоро с цвят на горчица. Сигурен съм, че картините по тях са същите. Болничната миризма също се е запазила — на белина, урина и застояла храна.

Рецепцията в началото на коридора е празна. На бюрото има компютър с потрепващ скрийнсейвър и телефон с мигаща на него светлинка. Книгата за посетители лежи отворена. Доближавам крадешком и я отгръщам няколко страници назад. Плъзвам поглед по датите и имената…

− Мога ли да ви помогна с нещо?

Подскачам, а книгата се затваря с шумолене. В някой трилър вече щях да съм открил куп полезна информация, но това е реалният живот. В паметта ми се е запечатало само фантастичното име на един от пациентите — Уилъби Кас. Дори си го представям като стар паркетен лъв с фрак и монокъл.

Пред мен стои набита жена с каменно лице и прибрана на кок коса. Има страховит изкуствен маникюр и повдигнати вежди. Поне са повдигнати наистина, мисля си. Можеше и да са нарисувани.

− Здравейте — казвам. — Аз тъкмо… се канех да си напиша името.

− Канехте се, така ли?

Медицинските сестри имат същото изражение като майките. Такова, което говори: Не ме баламосвай, момче. Знам ти номерцата.

− Съжалявам, но книгата беше отворена на погрешната страница и…

Тя изсумтява презрително, прави крачка напред и я отгръща на днешната дата. Сетне бучва реда с лъскавия виненочервен нокът на показалеца си.