Тебеширения човек [bg]

В стомаха ми се образува малка бучка лед. Бързам да я разтопя с още джин.

− Значи, Мики е разбрал кой е истинският ти баща?

− Да.

− А ти знаеше ли?

Клои кимва.

− Мама ми каза още преди години, но аз не се впечатлих особено. За мен той е просто един осеменител. Случайно биологично съвпадение.

Обмислям тази гледна точка.

− Значи Мики е решил да те използва, за да стигне до Ники и мен?

− В общи линии. Каза, че ще послужите като добър фон за повествованието.

Фон. Предполагам, че винаги сме били такива за Мики. Не приятели, а някакви шибани статисти.

− После аз допуснах небрежност и Ники ме изрита. В известен смисъл се получи добре, защото точно тогава ти беше пуснал обява за наемател.

− Да, като по часовник — казвам горчиво.

Всъщност не е съвсем така. Още седмица преди Клои да се появи на прага ми, аз се канех да снема обявата. Един млад стажант в училището, съвсем прилично момче, беше кандидатствал и щях да му дам стаята. Но тогава зърнах нея и си промених решението.

Няма по-голям глупак от стария глупак. Освен онзи на средна възраст може би.

− Значи през цялото време, докато си живяла тук, си докладвала на Мики какво правя?

− Ако това те успокоява, нямаше много за докладване.

− Благодаря.

Пресягам се към джина и си наливам нова чаша. После на една глътка я изпразвам до половината.

− Ами писмата?

− Не съм ги пращала аз.

− Кой тогава?

Преди тя да успее да отвори уста, отговарям сам на въпроса си.

− Мики е бил, нали?

− Бинго. Печелиш тиквен медал.

Разбира се. Искал е да ни сплаши. Да събуди призраците на миналото. Във всичко си личеше неговият почерк. Но в крайна сметка, сам бе паднал в капана си.

− Значи, ти не си му сторила нищо?

− Разбира се, че не. За бога, Ед. Наистина ли допускаш, че бих убила човек? — Тя прави кратка пауза. — Но в едно си прав. Наистина го последвах онази нощ.

Нещо прещраква в дъното на съзнанието ми.

− И си облякла моето палто?

− Просто го взех на излизане.

− Защо?

− Беше студено и…

− Не, защо си го последвала?

− Виж, вероятно няма да ми повярваш, но ми дойде до гуша от онова, което ме караше да върша. Чух част от глупостите, с които ти мътеше главата. Ядосах се и затова тръгнах след него. За да му кажа, че спирам дотук.

− И какво стана?

− Той само се изсмя. Нарече ме твоето малко курве и каза, че нямал търпение да добави и това в книгата, за цвят.

Милият стар Мики.

− Аз го зашлевих през лицето — продължава Клои. — Може би малко по-силно, отколкото възнамерявах. Разкървавих му носа. Той ме изруга и си тръгна, плетейки крака…

− Към реката?

− Не знам. Не останах, за да видя. Но не съм го бутала вътре.

− А палтото ми? — питам.

− Беше изцапано, по ръкава имаше кръв от Мики. Не можех да го върна обратно на закачалката, затова го натъпках в дъното на гардероба ти.