Рестарт [bg]

— Мисля, че е време да си тръгваш — казвам и правя съзнателно усилие да говоря тихо.

— Добре, приятелю — кимва Дом. — Но това не е последната ми дума.

Това обикновено е удобна възможност да отговоря с поразяващ сарказъм, но чувството ми за хумор — остатъците от него — е поразено от женски вик откъм „арената“: „Не…! Недей!“.

Скачам от мястото си, изтичвам покрай Дом и отивам на „арената“, за да разбера какво става.

Дейвид Перис, вицето по маркетинга, който впрочем прие новината за уволнението си преди двайсетина минути с достоен стоицизъм, се е качил на бюрото си и бузите на задника му се виждат. Панталоните му са се свлекли около глезените, а хората около него викат: „Дейвид… недей!“ и „О… гадост!“.

Заобикалям, за да видя, и виждам струя урина да описва красива дъга от впечатляващо големия член на Дейвид до пода на „арената“.

— Ето ви! — вика той. — Ето…! На ви…! Вземете…!

Той се завърта, насочвайки струята си насам, като пожарникар, който изгася последните упорити въгленчета жар. Някой извиква:

— Дейвид, какво правиш…?

— Нещо, с което да ме запомните — обяснява той.

— Вижте…! — весело се обажда Розита, но не е ясно за пикнята ли говори, или за огромния пенис.

Дейвид се обръща към мен:

— Ето и за теб, Джим — казва той. Насочва струята си към мен, но аз съм прекалено далече от него, а и той вече е към края на ресурса си.

— Добре, Дейвид — авторитетно казвам аз или поне се опитвам да прозвучи така: — Достатъчно! Прибери си… работата.

Свършил с мунициите, той свива рамене, обува панталоните си и вдига ципа. Оставя колана си незатегнат.

Помагам му да слезе от бюрото си. Той е странно пасивен и се държи сякаш нищо особено не се е случило.

— Благодаря ти, Джим — подмята, приемайки ръката ми, за да скочи от бюрото. — Трябваше да го направя. И аз не знам защо…

Успокоявам го, че всичко е наред, защото съм виждал хората да правят и по-странни неща в подобни моменти. Но от него мирише на урина, виждам капки като от утринна роса по левия му чорап и бързам до го изведа от сградата, преди да е направил нещо по-сериозно.

— Ти си свестен човек, Джим — казва ми той, докато го съпровождам към изхода. Приемам благодарностите му, но не му обръщам внимание. Вместо това гледам през него, към паркинга, където забелязвам Вандербек Да влиза в скъпото си беемве, да затръшва вратата и със свистене на гумите да изскача на шосе номер 30.