Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Хвърли още един пън в огъня, за да стане по-светло и изтегли затвора от леглото му. Ръката му помилва гладките парчета пластмаса и метал — едното топло, другото — студено, и усети как го изпълва наслада от миризмата на оръжейно масло и щракането на добре смазани механизми. Още няколко добре отработени движения и винтовката лежеше разглобена на шестте си основни части. Той ги вдигаше една по една, оглеждаше ги, почистваше ги, плъзгаше ръка по тях, после се зае да ги сглобява. Работеше бавно, дори замечтано: този път не го припираха нито тренировъчни лагери, нито новобранци.
До ушите му достигна далечен глух звук: воят на лодките, които се връщаха. Той спря и напрегна слух. Операцията беше приключила и хората му си идваха точно навреме. Хаузър беше доволен. Дори събраните от кол и въже хондураски войници не биха могли да прецакат една толкова проста операция.
Или пък биха могли? От тъмното тяло на реката бавно се материализира кануто с трима, вместо с пет войника и се плъзна до големия каменен блок, който служеше за кей. Огънят освети двама мъже, които скочиха бързо от лодката и се наведоха да помогнат на третия да излезе. Той вървеше сковано и Хаузър чу стенание. Трима… а беше изпратил пет.
Той съедини приклада с дулото по напречния срез, плъзна затвора обратно в леглото му и премести наляво лостчето за фиксиране на цевта, работейки по усет — очите му бяха приковани върху фигурите, които вървяха към огъня. Мъжете се движеха неуверено, плахо, единият от войниците подпираше ранения си колега. Една дълга стрела беше пронизала бедрото му, острият й метален връх стърчеше отпред, а отзад се подаваше краят с перото. Крачолът на панталона беше разкъсан и втвърден от засъхналата кръв.
Мъжете спряха, без да кажат нищо. Гледаха в земята. Хаузър чакаше. Ужасната му грешка — да повери на тези мъже изпълнението на най-простата от операциите — сега беше очевидна. Той се върна към сглобяването на оръжието си, завъртя цевта на мястото й, нагласи пълнителя и го плъзна в гнездото му с меко изщракване. И зачака — с винтовката, сложена напречно върху коленете, и с буца лед в сърцето.
Тишината беше мъчителна. Някой би трябвало да проговори.
— Шефе… — започна лейтенантът.
Той чакаше извинението.
— Убихме двама от тях, шефе, и подпалихме лодките им заедно с провизиите. Телата им са в кануто.
Хаузър попита след дълга пауза:
— Кои двама?
Настъпи неловка тишина.
— Двамата индианци тауака.
Хаузър продължи да мълчи. Това беше катастрофа.
— Старецът, който е с тях, забеляза клопката преди да можем да открием огън — продължи лейтенантът. — Обърнаха назад. Гонихме ги надолу по течението, но те успяха да стъпят на сушата и се скриха в джунглата. Изгорихме лодките и провизиите им. Последвахме ги и в джунглата, където се натъкнахме на единия тауака. Беше въоръжен с лък и стрела, което допълнително ни затрудни. Не можахме да го локализираме, докато не уби двама от нашите и не рани трети. Чак тогава го убихме. Нали ги знаете, тези индианци тук, шефе, тихи са като ягуари…
Гласът му замря. Той запристъпва неспокойно от крак на крак и мъжът с прободеното бедро простена неволно.
— Така че, сам виждате, шефе, убихме двама и прогонихме останалите в джунглата без каквито и да е запаси, без храна, без нищичко, където те със сигурност ще загинат…
Хаузър се надигна:
— Извинете, лейтенант, но този мъж тук се нуждае от незабавно внимание.
— Si, senor.
Без да пуска винтовката, Хаузър прегърна със свободната си ръка ранения. Наведе се и произнесе тихо:
— Ела с мен. Нека да се погрижа за теб.
Лейтенантът чакаше до огъня с клюмнало лице.
Хаузър помогна на мъжа да се отдалечи от пламъците. Той стенеше при всяка крачка. Кожата му беше гореща и суха; имаше треска.
— Бързо! — нареди Хаузър. — Сега ще те сложим тук и ще те оправим.
Отведе го в тъмното на петдесетина ярда от лагера. Той пъшкаше и стенеше, но с помощта на Хаузър успя да седне на един дънер. Хаузър взе мачетето му.
— Сеньор, дайте ми малко уиски, преди да започнете да вадите стрелата — изхленчи мъжът, ужасен от предстоящото изпитание.
— И това ще стане, но после. — И той го потупа дружелюбно по рамото. — Първо трябва да те оправим. Обещавам ти, че операцията ще е безболезнена.
— Не, сеньор, моля ви, първо уискито…
Хаузър се наведе над стрелата. Войникът замръзна и изскърца със зъби, вперил поглед в мачетето, без да забелязва нищо друго. Междувременно Хаузър вдигна дулото на „Щаер“-а и го приближи на инч от тила му. Превключи го на автоматичен огън и пусна кратък откос. Куршумите улучиха мъжа странично и той падна от дънера. Отпусна глава и повече не помръдна. След това настъпи пълна тишина.