Морт
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #4
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морт». Краткое содержание книги:
Когато въпросът опира до красивата Принцеса Кели (която трябва да бъде убита) Морт изпортва цялата работа.
— За какво бълнуваш, човече? — попита Албърт, истински озадачен.
— … толкова съжалявам, ако се опитам да ти обясня колко съжалявам, бихме могли…
— Престани с тези скапани глупости! — Албърт хвърли поглед към малката маймунка долу, която му отвърна с топла, приятелска усмивка. — Как се казваш, човече?
— Да, господине, ще престана, господине, веднага, никакви глупости повече, господине… Ринсуинд, господине. Помощник-библиотекар, ако не възразявате.
Албърт го изгледа от горе до долу. Мъжът имаше отчаяно изтъркан вид, като нещо, което е изостанало от прането. Реши, че ако това беше нещото, до което е стигнало магьосничеството, то някой трябваше да се погрижи за него.
— Що за библиотекар те е взел за помощник? — раздразнено попита той.
— Уук.
Нещо като топла, мека кожена ръкавица се опита да го хване за ръката.
— Маймуна! В моя университет!
— Орангутан, господине. Той беше магьосник по-рано, но се оплете в някаква магия, господине, и сега не ни позволява да го превърнем обратно, пък и е единственият, който знае къде са книгите — бързо отговори Ринсуинд. — Аз се грижа за бананите му — добави той, давайки си сметка, че се изисква някакво допълнително обяснение.
Албърт го изгледа свирепо.
— Затваряй си устата.
— Затварям я на часа, господине.
— И ми кажи къде е Смърт.
— Смърт, господине? — попита Ринсуинд и отстъпи към стената.
— Висок, като скелет, сини очи, с горда походка, ГОВОРИ ТАКА… Смърт. Да си го виждал напоследък?
Ринсуинд преглътна.
— Не напоследък, господине.
— Е, той ми трябва. Тази глупост трябва да престане. Ще я спра сега, ясно? Искам осемте най-старши магьосници да се съберат тук, така, до половин час, с цялата необходима екипировка за извършването на Ритуала на АшкЕнт, разбрано ли е? Не че гледката на вас двамата ми вдъхва някакво успокоение. Група дрисльовци сте вие, ето какво сте, и престани да се опитваш да ми хванеш ръката!
— Уук.
— А сега отивам в кръчмата — озъби се Албърт. — Продават ли някъде някаква поне наполовина подобаваща котешка пикня по ваше време?
— Може в „Барабана“, господине — каза Ринсуинд.
— „Пробития Барабан“? На Улица Филигранна? Още ли го има?
— Е, понякога променят името и го построяват наново, но мястото си е, ъ-ъ, на същото място от години. Предполагам, че доста сте поизсъхнали, ъ, господине? — рече Ринсуинд, с израз на мъртвешка съпричастност.
— Ти пък какво знаеш за това? — остро отвърна Албърт.
— Абсолютно нищо, господине — незабавно отвърна Ринсуинд.
— Отивам в „Барабана“ тогава. Половин час, не забравяй. И само ако не ме чакат, като се върна, тогава… е, най-добре да ме чакат!
Той излетя от залата сред облак мраморен прах.
Ринсуинд го гледаше как се отдалечава. Библиотекарят го хвана за ръката.
— Знаеш ли кое е най-лошото? — каза Ринсуинд.
— Ууук?
— Дори не си спомням да съм минавал под огледало.
Почти по същото време Албърт беше вече в „Поправения Барабан“ и спореше със собственика над пожълтял кръчмарски тефтер, предаван грижливо от баща на син през едно убийство на цар, три граждански войни, шейсет и един големи пожара, четиристотин и деветдесет кражби и повече от хиляда и петстотин кръчмарски свади, в който бе записан фактът, че Алберто Малик все още дължи на управата три медни монети плюс лихвата, възлизаща понастоящем на съдържанието на повечето от по-големите трезори на Диска, което още веднъж доказваше, че Анкхиански търговец, комуто не е изплатена сметка, има такава памет, която би кръстосала погледа и на слон… почти по същото време Бинки пък оставяше бяла следа в небето над огромния, загадъчен континент Клач.
Далече долу, в ароматните, сенчести джунгли биеха барабани, а мъгла се виеше на кълба над скритите реки, където безименни зверове се спотайваха под повърхността и чакаха вечерята си да мине покрай тях.
— Няма повече сирене, ще трябва да се задоволиш е шунката — каза Изабел. — Каква е онази светлина ей там?
— Светлинните Язовири — отвърна Морт. — Приближаваме се. — Той извади пясъчния часовник от джоба си и провери нивото на пясъка.
— Но не достатъчно близо, по дяволите!
Светлинните Източници лежаха като езера от светлина по посока на Центъра от маршрута им, което беше точно това, което са; някои от племената бяха построили огледални стени в пустинните планини, за да събират слънчевата светлина на Диска, която е бавна и доста по-тежка. Използваха я вместо валута.
Бинки се плъзна над лагерните огньове на номадите и над безмълвните тресавища на река Тсорт. Тъмни, познати форми започнаха да се открояват пред тях на фона на лунната светлина.