Морт

— Господарю мой!

— НИКОЙ НЕ ТИ Е ГОСПОДАР — отвърна Морт. — А СЕГА ТИЧАЙ, КЪДЕТО ВЯРВАШ, ЧЕ СИ ТРЪГНАЛА.

— Аз ще бъда наложница в небесния двор на Цар Зетеспхут, който ще живее вечно сред звездите — твърдо каза тя.

— Не е необходимо да бъдеш — остро каза Изабел.

Момичето се обърна към нея, с широко отворени очи.

— О, но аз трябва да бъда. За това се учех — каза тя, докато се изгуби от погледите им. — Досега съм успявала да бъда само прислужница.

Тя изчезна. Изабел се вгледа с мрачно неодобрение в пространството, което тя беше заемала.

— Хубаво! — каза тя, и после: — Видя ли в какво беше облечена?

— ДА СЕ МАХАМЕ ОТТУК.

— Но това за Цар Какъв-беше, че ще живее сред звездите, не може да бъде вярно — недоволстваше тя, докато търсеха път навън от претъпканата стая. — Там горе няма нищо друго, освен празно пространство.

— ТРУДНО Е ДА СЕ ОБЯСНИ — каза Морт. — В СОБСТВЕНОТО СИ СЪЗНАНИЕ ТОЙ ЩЕ ЖИВЕЕ СРЕД ЗВЕЗДИТЕ.

— С роби?

— АКО ТОВА Е КОЕТО ТЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ СА.

— Това не е много справедливо.

— СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА — каза Морт. — САМО НИЕ.

Те забързаха назад по пътеките от чакащи вампири и почти тичаха, когато изскочиха навън на пустинния, нощен въздух. Изабел се облегна на грубата каменна зидария и си пое дъх.

Морт не се беше задъхал.

Той не дишаше.

— ЩЕ ТЕ ЗАВЕДА КЪДЕТО ИСКАШ — каза той, — И ПОСЛЕ ТРЯБВА ДА ТЕ ОСТАВЯ.

— Но аз си мислех, че искаш да спасиш принцесата!

Морт поклати глава.

— НЯМАМ ИЗБОР. ИЗБОРИ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ.

Тя се затича напред и сграбчи ръката му, точно когато той се обърна към очакващия го Бинки. Той леко отстрани ръката й.

— АЗ СВЪРШИХ ЧИРАКУВАНЕТО СИ.

— Всичко е в собственото ти съзнание! — изкрещя Изабел. — Ти си това, което мислиш, че си!

Тя спря и погледна надолу. Пясъкът около краката на Морт започваше да се събира на малки струйки и да върти дяволи от прах.

Нещо изпращя във въздуха и се появи мазно усещане. Морт изглеждаше разтревожен.

— НЯКОЙ ИЗВЪРШВА РИТУАЛА НА АШ…

Удари го като с чук, сила от вдън небето, която издуха пясъка в кратер. Чу се тихо бръмчене и се усети мириса на горещо тенеке.

Морт се огледа във вихъра на втурналия се пясък, озовавайки се като в сън, съвсем сам в спокойния център на бурята. Светкавица проблесна в шеметния облак. Дълбоко вътре в собствения си мозък той се бореше да се освободи, но нещо го държеше в клещите си и той можеше да се съпротивлява, колкото стрелката на компаса може да пренебрегне натиска да сочи Центъра.

Най-после той намери това, което търсеше. Беше врата, очертана в октаринова светлина, която водеше към къс тунел. От другата страна стояха фигури и му даваха знаци.

— ИДВАМ — каза той и тогава се обърна, щом чу внезапния шум зад гърба си. Близо седемдесет кила млада женска плът го блъсна право в гърдите, като го вдигна във въздуха.

Морт се приземи с Изабел, коленичила отгоре му и мрачно притиснала ръцете му.

— ПУСНИ МЕ — произнесе той. — ВИКАТ МЕ.