Морт

— Не, О, Схватливи Татко на Твоя Народ, аз по-скоро имах предвид факта, че това е, струва ми се, мехурът и далакът на дълбоководната пухкава змиорка, както се твърди, най-вкусната хапка, до такава степен, че тя може да бъде изядена само от онези любимци на боговете или поне така е написано, сред компанията на които аз, разбира се, не включвам собствената си жалка особа.

С ловко движение той я прехвърли в купата на Императора, където тя се разклати и застана на едно място. Момчето я гледа известно време, след което я набоде с пръчицата си.

— А! — каза то, — но не е ли също така написано и то не от кого да е, а от самия велик философ Ли Тин Ласкателя, че ученият стои по-високо от принца? Аз като че ли си спомням как ти ми даде да прочета откъса веднъж, О, Верни и Прилежни Търсачо на Знанието.

Нещото описа още една кратка дъга във въздуха и цопна извинително в купата на Везира. Той бързо го грабна и го насочи за втори сервис. Очите му се присвиха.

— Такъв може по принцип да е случаят, О, Нефритен Поточе на Мъдростта, но конкретно аз не мога да бъда поставен над Императора, когото обичам като свой собствен син и го правя още от злощастната смърт на покойния му баща, така че аз полагам този малък дар в нозете ти.

Погледите на двора проследиха нещастния орган в третия му полет през килима, но Императорът грабна ветрилото си и нанесе великолепен удар, с който го върна обратно в купата на Везира с такава сила, че вдигна във въздуха фонтан от водорасли.

— Някой да го изяде, за бога — извика Морт, съвършено нечут. — Бързам!

— Ти действително си най-верният от слугите, О, Предани и Действително Единствен Друже на Покойните Ми Баща и Дядо, Когато Те Са Се Споминали, и следователно аз повелявам, че твоята награда ще бъде тази най-рядка и деликатесна сред хапките.

Везирът несигурно побутна нещото и погледна право в усмивката на Императора. Тя беше ведра и ужасна. Зарови из ума си за извинение.

— Уви, изглежда, че вече съм ял твърде много… — започна той, но с жест Императорът му повели да мълчи.

— Без съмнение тя изисква подходяща подправка — каза той и плесна с ръце. Стената зад него се разпори от горе до долу и четирима Божествени Стражи прекрачиха през нея — тримата размахваха уверено саби, а четвъртият се опитваше бързо да преглътне горящ фас.

Купата на Везира падна от ръцете му.

— Най-верният от моите слуги вярва, че не му е останало място за тази последна хапка — каза Императорът. — Без съмнение вие можете да изследвате стомаха му, за да проверите дали това е вярно. Защо на този мъж му излиза пушек от ушите?

— Тръпне за действие. О, Небесно Величие — бързо отговори сержантът. — Няма спиране, страхувам се.

— Тогава нека вземе ножа си и… о, Везирът все пак изглежда гладен, в края на краищата. Браво.

Настъпи абсолютна тишина, докато бузите на Везира се издуваха ритмично. После той преглътна.

— Вкусно — каза той. — Превъзходно. Наистина храната на боговете, а сега, бихте ли ме извинили… — Той опъна крака и се нагласи като да стане. На челото му се бяха появили капчици пот.