Морт

Дотук с предсказанията, помисли си той. А ако толкова го ценяха, можеха поне да ангажират някой порядъчен скулптор. Това беше безобразие. Носът беше съвсем сбъркан. А на това крак ли му се вика? Освен това, хората си бяха издълбали имената върху него. Нито пък някой би го видял умрял с такава шапка. Естествено, стига да можеше да направи нещо, въобще нямаше да го видят умрял.

Албърт насочи октаринова светкавица към отвратителното нещо и се ухили злобно, когато то експлодира и се превърна в прах.

— Така — каза той най-общо на целия Диск, — върнах се.

Изтръпването от магията премина по цялата му ръка и разпали топъл пламък в мозъка му. Как му липсваше през всичките тези години…

При шума от експлозията магьосници се втурнаха през големите двойни врати и в движение се натъкнаха на погрешен извод.

Там беше пиедесталът, и то празен. Над всичко се носеше облак от мраморен прах. А като си мърмореше сам на себе си, от него излезе Албърт.

Магьосниците най-отзад на тълпата започнаха да се измъкват колкото можеха по-бързо и по-тихо. Нямаше нито един от тях, който, някога в щурата си младост, да не е слагал най-използвания нощен съд върху главата на стария Алберт или да не е дълбал името си някъде по хладната анатомия на статуята, или пък да не е разливал бира по пиедестала. Даже още по-лошо от това — по време на Дрипавата Седмица, когато пиенето течеше бързо, а клозетът изглеждаше твърде далеч, че да се дотътриш до него. Всичко това им се беше струвало много весела идея на времето. А сега, внезапно вече не изглеждаше така.

Само две фигури останаха да срещнат очи в очи гнева на статуята, първата — защото си беше закачил робата на вратата, а втората — защото той всъщност беше маймуна и, следователно, можеше да проявява незаинтересовано отношение към делата на хората.

Албърт сграбчи магьосника, който отчаяно се опитваше да влезе в стената. Мъжът изпищя.

— Добре, добре, признавам си! Тогава съм бил пиян, повярвай ми, не съм го искал, божичко, съжалявам, толкова съжалявам…