Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
Накратко, с каквото и да мислеше Нют в момента, не го правеше с мозъка си.
— Ама виж — рече той, — светът нали няма наистина да свърши сега, а? Искам да кажа, просто се огледай. Не е като да има някакво международно напрежение… е, поне не повече от нормалното. Защо не зарежем всичко това замалко и просто не… ох, знам ли, може би просто бихме могли да поизлезем на разходка или нещо такова, искам да кажа…
— Не разбираш ли? Тук има нещо! Нещо, което влияе върху цялата област! — възкликна тя. — Изкривило е всички лей-линии! То защитава района от всичко, което би могло да го промени! То е… то е… — Ето на, пак: в ума й трепна мисълта, която тя не можеше, не й беше позволено да улови — също като сън на събуждане.
Прозорците затракаха. Навън една жасминова клонка, люшкана от вятъра, затропа настоятелно по стъклото.
— Но не мога да го фиксирам — закърши пръсти Анатема. — Всичко опитах.
— Да го фиксираш?
— Пробвах с махалото. С магодолита опитах. Нали разбираш, аз съм екстрасенс. Но то като че ли се движи.
Нют все още беше достатъчно с всичкия си, за да си преведе това както трябва. Когато повечето хора кажат:
„Нали разбираш, аз съм екстрасенс“, те имат предвид „имам твърде будно, но не и оригинално въображение/лакирам ноктите си в черно/приказвам на папагалчето си“; когато го казваше Анатема, то звучеше така, сякаш си признаваше за някаква наследствена болест, от която би предпочела да не беше засегната.
— Армагедон се мести? — удиви се Нют.
— Различни пророчества твърдят, че първо трябва да дойде Антихристът — обясни Анатема. — Агнес твърди, че е той. Не мога да го видя…
— Или пък тя — обади се Нют.
— Какво?
— Може да е и „тя“ — обясни Нют. — В двайсти век живеем в края на краищата. Равенство във възможностите.
— Според мен ти не го приемаш съвсем на сериозно — скастри го тя. — Както и да е, тук няма никакво зло. Тъкмо това не разбирам. Има само любов.
— Моля? — възкликна Нют.
Тя го погледна безпомощно.
— Трудно е за обясняване — призна си тя. — Нещо или някой обича това място. Обича всеки сантиметър от него толкова силно, че тази обич закриля и предпазва мястото. Дълбока, огромна, пламенна любов. Как може тук да започне нещо лошо? Как може краят на света да започне от подобно място? Този град е от онези, в които ти се иска да израснат децата ти. Той е рай за хлапетата — тя се усмихна едва-едва. — Трябва да видиш местните хлапета. Нереални са! Направо като излезли от „Само за момчета“! Изранени колена и „страшна работа!“, и стъкълца, и…
Почти го напипа. Усещаше формата на мисълта, догонваше я.
— Какво е това място? — попита Нют.
— Какво?! — изпищя Анатема. Влакът на мислите й беше дерайлирал.
Пръстът на Нют почука по картата.
— Тука пише „изоставен аеродрум“. Ето тук, погледни, на запад от самия Тадфийлд…
Анатема изсумтя.
— Изоставен?! Хич не вярвай. Навремето е бил военна база на изтребителите. А някъде от десет години е въздушна база „Горен Тадфийлд“. И още преди да си ме попитал, отговорът е „не“. Мразя абсолютно всичко в това гадно място, нo полковникът е къде-къде по-нормален от тебе. Жена му се занимава с йога, за Бога.
А сега. Та какво беше казала преди малко? Тукашните хлапета…
Усети как мисловните й крака се подхлъзват и тупна по гръб право в една по-лична мисъл, която я причакваше на пусия. Всъщност на Нют си му нямаше нищо. А хубавото на това да прекараш остатъка от живота си с него беше, че няма да се мотае край тебе достатъчно дълго, че да почне да ти лази по нервите.
Радиото говореше за южноамерикански дъждовни гори. Новопоникнали. То заликува.
Ледени куршуми разкъсваха листата край Ония, докато Адам ги водеше надолу в кариерата.
Кучето се промъкваше редом с тях, подвило опашка между краката си, и скимтеше.
„Така не бива — мислеше си то. — Тъкмо почвах да им хващам цаката на плъховете. Тъкмо когато почти успях да дам да разбере на оная гадна немска овчарка от отсрещния двор. А сега Той ще сложи край на всичко и хайде пак ония горящите очи и гонене на заблудени души. Че то има ли смисъл? Те нито се съпротивляват, нито имат някакъв вкус…“
Уенслидейл, Брайън и Пепър не мислеха чак толкова свързано. Единственото, което осъзнаваха, беше, че да се опитат да не следват Адам, беше все едно да се опитат да хвърчат; опитът да се съпротивляват на силата, която ги тласкаше напред, щеше да доведе просто до счупени на сума ти места крака. И пак щеше да им се наложи да продължат.