Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
Адам изобщо не мислеше. Нещо се беше отворило в ума му и пламтеше.
Настани ги върху щайгата.
— Тук долу всички ще сме си добре — рече той.
— Ъ — ъ… — обади се Уенслидейл. — Според тебе майките и татковците ни няма ли да…?
— За тях не се притеснявай — рече надуто Адам. — Мога да ви направя нови. И вече няма да има: „До девет и половина да си в леглото!“ Ако искате, даже изобщо вече никога няма да ви се налага да си лягате. Или пък да си подреждате стаята, или каквото щете там. Просто оставете всичко на мен и ще стане страхотно. — Той им се усмихна налудничаво. — Едни мои нови приятели са се запътили насам — довери им той. — Ще ви харесат.
— Ама… — запъна се Уенслидейл.
— Само си помислете к’ви страшни работи ни чакат после — въодушевено продължи Адам. — Можете да напълните Америка с чисто нови каубои и индианци, полицаи и гангстери, анимационни филмчета и космонавти и каквото си щеш. Няма ли да е фантастично?
Уенслидейл погледна нещастно другите двама. В главите им витаеше една и съща мисъл, която дори в нормално време никой от тях не би могъл да изкаже що-годе сносно. В най-общ смисъл тя беше, че някога е имало истински каубои и гангстери и това е било велико. И че винаги ще има ужким-каубои и гангстери и това също е велико. Обаче истински ужким-каубои и ужким-гангстери — хем живи, хем не, дето можеш да ги прибереш обратно в кутията, като ти втръснат — това никак не им се виждаше велико. Цялата работа с гангстерите и каубоите и извънземните и пиратите беше, че можеш да престанеш да бъдеш от тях и да си се прибереш у дома.
— Но преди всичко това да стане — мрачно отрони Адам, — ще им покажем ние…
В търговския център растеше дърво. Не беше много голямо. Листата му бяха жълти и светлината, която падаше върху му през вълнуващо драматичния стъклопис, беше не каквато трябва. Освен това гълташе повече химикали от олимпийски атлет, а в клоните му гнездяха високоговорители. Но беше дърво все пак и ако попремрежиш очи и се загледаш към изкуствения водопад, можеше почти да повярваш, че гледаш болно дърво през мъгла от сълзи.
Хайме Хернес обичаше да обядва под него. Надзирателят по поддръжката му вряскаше, като го видеше, но Хайме бе израсъл във ферма — биваше си я тази ферма, — обичаше дърветата и хич не му се искаше да се налага да се преселва в града, но какво да правиш? Работата не беше лоша, а парите — за такива пари баща му не беше и мечтал. Дядо му пък изобщо не беше мечтал за пари. Докато навърши петнайсет години, хабер си беше нямал какво е това пари. Но имаше моменти, когато човек има нужда от дървета, и какъв срам, мислеше си Хайме, децата му растяха с мисълта, че дърветата — това са цепеници за горене, а внуците му щяха да мислят, че дърветата — това е история.
Но какво да правиш? Там, където преди имаше дървета, сега имаше големи ферми, там, където имаше малки ферми, сега имаше търговски центрове, а там, където имаше търговски центрове, пак си имаше търговски центрове, и тъй си вървеше.
Той скри количката си зад щанда с вестниците, седна, като се озърташе, и отвори кутията с обяда.
И тъкмо тогава усети шумоленето и пълзенето на сенките по пода. Огледа се.
Дървото се движеше. Той го загледа с интерес. Хайме никога преди не беше виждал как расте дърво.
Почвата, която не беше нищо друго освен насип от някакви изкуствени стружки, направо си се вълнуваше, докато корените шаваха под повърхността. Хайме видя как един тънък бял филиз пропълзя надолу по бордюра на повдигнатата градинска площ и взе да ръчка слепешката по бетонния под.
Без да знае защо, ама съвсем без да знае защо, той лекичко го побутна с крак и го приближи до една пукнатина между плочите. Филизът я намери и задълба надолу. Клоните се кривяха в различни форми.
Хайме чуваше скърцането на гуми навън, но не му обръщаше внимание. Някой крещеше нещо, но покрай Хайме все някой крещеше, най-често по него.
Търсещият корен трябва да беше намерил погребаната почва. Той смени цвета си и стана по-дебел — също като пожарен маркуч, след като пуснат водата. Изкуственият водопад пресъхна; Хайме си представи как изсмукващи влакна задръстват спуканите тръби.
Сега виждаше какво става навън. Уличното платно се вълнуваше като море. В пукнатините никнеха филизи.
Разбира се, заключи той, те си имаха слънце. А неговото дърво — не. Имаше си само приглушената сивкава светлина, процеждаща се през купола четири етажа по-нагоре. Мъртва светлина.
Но какво да направиш?
Ето какво: