Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
— Смени си ризата — нареди ми тя. А след това добави: — И с тези гамаши приличаш на щъркел. Кажи на госпожа Чевръстка, че имат нужда от подновяване.
— Добро утро, госпожо — рекох аз. Това беше единственото, което можах да измисля в объркването си. Вече започвах да си мисля, че и тя е някоя ексцентрична натура като лейди Дайми. Очаквах след тази кратка размяна на реплики да се обърне и да си тръгне, но тя продължаваше да ме гледа право в очите. После ме попита:
— Свириш ли на някакъв музикален инструмент? Поклатих мълчаливо глава.
— Може би пееш тогава?
— Не, госпожо.
— В такъв случай — продължи тя леко разтревожена, — вероятно са те учили да рецитираш Епопеите, строфите на познанието или поне напътствията за билколечение и ориентация… поне нещичко от тези?
— Само онези, които имат отношение към грижите за конете, ловните соколи и кучетата — отвърнах и това бе почти цялата истина. Бърич ме бе накарал да ги науча. От Сенч знаех рецепти за отрови и противоотрови, но сметнах, че ще е по-добре, ако го запазя за себе си.
— Но сигурно танцуваш? И са те учили как да стихоплетстваш?
Бях съвсем объркан.
— Госпожо, струва ми се, че ме бъркате с някой друг. Дали пък не ме смятате за Август, кралския племенник. Той е почти на моята възраст и…
— С никого не те бъркам. Отговори на въпроса ми! — прекъсна ме тя почти пискливо.
— Не, госпожо. Уроците, които споменахте, са… за знатното съсловие. Аз не съм един от тях.
Лицето й стана още по-загрижено. Тя сви устни и ме погледна замислено.
— Няма да позволя подобно нещо! — заяви твърдо непознатата дама, обърна се рязко и се отдалечи през двора. Постоях малко, загледан след нея, после се върнах в стаята и си смених ризата и гамашите, както ме беше посъветвала. Опитах се да я прокудя от мислите си и да се съсредоточа върху ежедневните си задачи.
Следобед, когато Бърич се върна, валеше дъжд. Срещнах го пред конюшните и хванах юздите на коня му, докато той слизаше вдървено от седлото.
— Фиц, пораснал си — бяха първите му думи, докато ме оглеждаше с критичен поглед, сякаш бях многообещаващ кон или ловно куче. Отвори уста да добави още нещо, но после поклати глава и само изсумтя: — Е?
Имаше предвид доклада ми.
Беше отсъствал точно месец и сигурно искаше да узнае за всички промени до най-дребните подробности. Поведох коня, а той закрачи редом с мен, заслушан в онова, което му казвах.
Понякога ме изненадваше колко много прилича на Сенч. И двамата искаха от мен да предавам всичко в детайли и да си спомням съвсем точно събития отпреди седмица, или две. Не беше трудно да се науча да докладвам на Сенч, главно заради усилията, които бях полагал преди това по настояване на Бърич. Години по-късно осъзнах, че са ме учили да докладвам така, както войникът докладва на своя началник.
Друг на мястото на Бърич сигурно щеше да се отправи към кухнята или банята, но той настоя да отидем в конюшнята, където огледа всичко и спря да размени по няколко думи с всеки от конярите. Когато стигна до коня на непознатата дама, видимо се стъписа. Разглежда го мълчаливо няколко минути и накрая каза:
— Този кон аз съм го обучавал. — Конят извърна глава към него, сякаш беше познал гласа му. — Копринен — каза тихо Бърич и конят наостри уши. Бърич въздъхна. — Виждам, че лейди Търпение е тук. Видяхте ли се вече?
Ето един труден въпрос. В главата ми вече се гонеха безброй объркани мисли. Лейди Търпение, жената на моя баща и според мнозина едничката причина той да се откаже от престола и от мен. Значи с нея бях разговарял в кухнята, както и следващата вечер, когато ме срещна подпийнал в градината! Тя ме бе разпитвала тази сутрин за моето образование.
— Не официално — отвърнах. — Но се срещнахме.
За моя изненада той се разсмя.
— Лицето ти е жива картина, Фиц. По твоята реакция съдя, че тя не се е променила много. Първия път, когато я видях, беше в овощните градини на баща ти. Беше се покатерила на едно дръвче. Поиска да извадя трънче от обувката й, която свали, както си седеше там горе. А дори нямаше представа кой съм. Нито пък аз коя е тя. Предполагам, че тогава не е била много по-голяма от теб. — Той спря, чертите му се смекчиха. — Имаше едно малко досадно кученце, което винаги носеше в някаква кошница. Все скимтеше и повръщаше. Викаше му Прахосъбирачка. — Той помълча малко, все така замечтано усмихнат. — Как можах да си го спомня след всички тези години!
— Тя хареса ли те, когато се срещнахте за първи път? — попитах доста нетактично.
Бърич ме погледна, но в мислите си беше далеч във времето.