Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
Затова пък вечер бях свободен и можех да излизам в града. Вечерните разходки с Моли се превърнаха в приятно разнообразие от ежедневната скука. С разклатено здраве, баща й вече пиеше доста по-малко и заспиваше рано. Моли взимаше кошница със сирене, няколко филии пресен хляб, шунка или пушена риба, а аз купувах шише евтино вино, след което излизахме на вълнолома. Тук винаги беше прохладно, Моли ми разказваше за работата си и за клюките, които е чула през деня. Понякога, докато се разхождахме, раменете ни се допираха.
— Сара, дъщерята на касапина, ми призна, че чакала с нетърпение да дойде зимата. Ветровете и студовете ще прогонят пиратите по островите им и поне за известно време ще забравим страховете. Но Келти се сети, че дори когато пиратите си заминат, онези бездушни нещастници от нападнатите села ще продължават да се скитат по земите ни и да сеят ужас, да обират пътниците по друмищата и да крадат в селата.
— Съмнявам се — възразих аз. — Крадци по пътищата винаги е имало, още преди да се появят пиратите. — Бях се загледал към залива, притворил очи заради блясъка на слънчевите лъчи върху водната повърхност. Не беше необходимо да поглеждам към Моли, за да усещам присъствието й. В мен имаше някакво неясно напрежение, което не разбирах напълно. Тя беше на шестнадесет, аз — на четиринадесет и двегодишната разлика се издигаше помежду ни като непреодолима стена. Ала въпреки това тя винаги намираше време за мен и изглежда, харесваше компанията ми. Но всеки път, когато се пресягах към нея, тя се отдръпваше вътре в себе си, докато същевременно външно спираше, навеждаше се за някое камъче или се заглеждаше по прелитаща чайка. Друг път, когато аз се чувствах неуверен, тя заставаше пред мен, надничаше в очите ми или ме хващаше за ръката. Не винаги разбирах поведението й, но усещах, че двамата сме свързани с тънка невидима нишка. Но този път, изглежда, думите ми я засегнаха.
— Аха. Щом си такъв специалист, сигурно знаеш какво е сполетяло онези хорица във Фордж?
Думите й ме завариха неподготвен и трябваше да измине минута в напрегнато мълчание, преди да се овладея напълно. Моли не знаеше за връзката ми със Сенч, нито за нашето пътуване до Фордж. За нея аз бях прислужник от крепостта, помощник в конюшнята и изобщо момче за всякакви поръчки.
— Чух какво си говорят войниците в кухнята — побързах да обясня. — Повечето от тях са се нагледали на какви ли не ужасии, но такова нещо не били виждали. Казват, че „претопените“ губели всякакви връзки с роднини и приятели. Не отричам, че е възможно да се нахвърлят и срещу пътници и търговци.
— Може би — кимна тя със смекчено изражение. — Хайде да се изкатерим горе и да похапнем.
„Горе“ беше една площадка на скалите край вълнолома. Кимнах и протегнах ръка да взема от нея кошницата с продуктите. Пътят до площадката бе доста по-стръмен, отколкото за вълнолома. Това ми даде възможност да подам сякаш небрежно ръка на Моли, за да й помагам нагоре. Изведнъж ми хрумна, че може би с предложението си тя е целяла точно това. Най-сетне се изкатерихме на площадката, седнахме задъхани и се загледахме към морето. Кошницата беше помежду ни и докато я намествах, разглеждах скришом Моли, само за да открия, че тя също ме поглежда косо. Настъпи мълчание, което нарастваше като спускаща се по склона снежна топка. Отново я погледнах, но този път тя гледаше встрани. Извърна се, но забоде поглед в кошницата и после възкликна:
— О, вино от глухарчета! Не знаех, че го бива преди средата на зимата.
— Ами… то е миналогодишно. От предишната реколта — отвърнах и го взех от ръцете й, за да измъкна тапата. Загубих известно време, без да се справя, после тя ми взе бутилката, извади джобното си ножче и с ловки движения изтегли тапата.
— Не се чуди — рече ми, докато го правеше. — Да знаеш само колко бутилки съм отваряла на баща ми. Сега вече няма сила да го прави. — В гласа й се долови горчивина.
— Ей, я гледай там — казах, зарадван от възможността да сменим темата. — Това е „Дъждовната девица“. — Една стройна галера пореше вълните под мощта на многобройни весла и навлизаше в залива с пълна скорост. — За мен това е най-хубавият кораб в пристанището.
— Да, връща се от патрулна обиколка. Търговците на платове са събрали доброволни дарения за него. Аз също пратих няколко вързопа свещи за палубното осветление. Разправят, че е оборудвана за бой и придружава корабите оттук чак до Хайдоунс. Там ги пресреща „Зеленият призрак“ и ги поема по-нататък край брега.