Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
— Уф — въздъхнах изплашено. Не помня какво съм чувствал в този момент. Въодушевление? Гняв? Страх? Но всичко това отдавна е отминало.
— Търпение, разбира се, не се предава толкова лесно. „Нека получи тази възможност — рекла тя на краля. — А когато бъде готов, отсъдете сами.“ Само лейди Търпение е в състояние да поиска такова нещо, при това пред Искрен и Славен. Искрен я слушал мълчаливо, защото знае как ще свърши подобно нещо, но Славен бил направо морав от яд. Той никак не може да се сдържа. Затова пък знае как да удря в гърба. Тъй или инак, накрая кралят склонил за някои неща, най-вече за да й затвори устата.
— За някои неща? — попитах аз.
— Някои за наше добро, други — не чак толкова. По-скоро ще бъдат неприятна пречка. Надявам се, че ще намираш време за почивка през деня, момчето ми, защото не смятам да жертвам плановете си за теб. Лейди Търпение настоява да получиш образование според новото ти положение. При това е пожелала лично да се заеме с това. Музика, поезия, танци, песни, маниери… дано ти понасят по-добре, отколкото на мен. На Рицарин те му бяха от полза. Понякога дори знаеше как да извлича предимства от тях. Но както казах, денят ти ще е още по-запълнен. Ще трябва да намалиш малко упражненията по фехтовка. И Бърич ще си намери друг помощник в конюшнята.
Не съжалявах за фехтовката, защото, както неведнъж бе отбелязвал Сенч, на ловкия убиец не му трябва сабя. Ако научех занаята си добре, можех никога да не ми се наложи да се дуелирам. Но времето с Бърич — отново не знаех какво да мисля за това. Понякога мразех всяка минута, прекарана с него. Понякога. Той искаше да съм безгрешен, а същевременно никога не ме възнаграждаваше за усилията. Но беше прям и непосредствен и вярваше, че мога да постигна онова, което иска от мен… — Сигурно се питаш какво сме спечелили двамата с теб от тази работа — продължаваше Сенч. Долових вълнение в гласа му. — Това е нещо, което опитвах да получа вече на два пъти и все получавах отказ. Но лейди Търпение продължила да упорства, докато накрая кралят се предал. Става дума за Умението, момчето ми. Ще те обучават на Умението.
— Умението значи — повторих, без да разбирам смисъла на думите си. Всичко се случваше твърде бързо.
— Да.
— Бърич ми разказва за него веднъж. Беше много отдавна. — Изведнъж си спомних темата на разговора. След като Носльо неволно ме бе издал. Тогава Бърич ме закле никога да не споделям ума си с животни. Помня, че имах подобно усещане, когато се пресягах към умовете на „претопените“ нещастници от Фордж. Дали обучението щеше да ме освободи от предразсъдъците? Спомних си близостта, която се бе установявала между мен и животните, когато Бърич не беше наблизо. Топлината, която бях изпитвал към Носльо, радвайки се на взаимност. Никога не съм бил толкова близък с друго живо същество. Но дали това ново обучение в Умението нямаше да ми го отнеме?
— Какво има, момче? — попита ме загрижено Сенч.
— Не зная — измънках.
Дори пред Сенч не смеех да разкрия своите страхове.
— Нищо.
— Сигурно си слушал някои стари истории за обучението — предположи той напълно погрешно. — Не се безпокой, не е толкова страшно. Рицарин също мина през това, както и Искрен. Заради заплахата от нови нападения на пиратите с алените кораби, кралят реши да възстанови някои забравени традиции и да даде възможност за подготовка на всички перспективни кандидати. Той иска котерия, или дори две, които да разширят възможностите им за взаимодействие. Гален не е никак ентусиазиран, но лично аз смятам идеята за добра. Но нали съм копеле и навремето не ми позволиха да получа необходимото обучение. Тъй че нямам точна представа по какъв начин Умението може да се използва в защита на кралството.
— Копеле ли каза? — възкликнах изумено. Изведнъж цялото ми внимание бе съсредоточено върху този въпрос. Сенч ме погледна, не по-малко изненадан от мен.
— Разбира се. Мислех, че си се сетил отдавна. Наистина е чудно за схватливо момче като теб.
Гледах го така, сякаш го виждах за пръв път. Белезите го бяха скрили, но сходството беше там, на лицето. Веждите, начинът, по който бяха разположени ушите му, линията на долната устна.
— Ти си… син на краля? — казах, но още преди да затворя уста, осъзнах колко глупаво е предположението ми.
— Син ли? — Сенч мрачно се засмя. — Как ще се намръщи, ако те чуе да го казваш! Но истината често го кара да гримасничи. Не, момче, той е мой по-малък брат по бащина линия, макар че е бил заченат в легло с копринени чаршафи, а аз по време на една военна кампания близо до Сандседж. Майка ми е била войник. Върнала се у дома, за да ме износи, а по-късно се омъжила за грънчар. Когато умря, грънчарят ме качи на едно магаре, сложи ми огърлицата, която тя носеше, и ми каза да я отнеса на краля. Бях на десет години. В онези дни пътят от Уолкот до Бъкип бе доста дълъг.