Четирите цвята на магията
- Автор: Шваб Виктория
- Серия: Сенки на магията #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Емас“
- ISBN: 978-954-357-354-7
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четирите цвята на магията». Краткое содержание книги:
Разпадащата се черупка и липсата на перспективи обаче го обричаха. При това май изгниваше.
Парчета кожа се отлюспваха при всяка стъпка. Хората по улиците го поглеждаха и отстъпваха надалеч, сякаш онова, което го прояждаше, беше заразно. То, разбира се, беше. Магията наистина беше прелестна болест. Но само когато домакините ѝ се оказваха достатъчно силни. Достатъчно чисти. Хората тук не бяха.
Той крачеше през града — или по-скоро вече се тътреше и куцаше — а силата в тази черупка бе останала само жарава и бързо изстиваше.
И в отчаянието си Бут откри, че е привлечен — придърпан обратно — към мястото, където бе започнал подобието на живот: „На хвърлей камък“. Чудеше се какъв ли е източникът на привличане на странната пивничка. Приличаше на искрица топлина в студен, мъртъв град. Проблясък светлина, живот, магия.
Успееше ли да се добере до нея, нищо чудно да си намери и огън.
Толкова беше погълнат от необходимостта да стигне до пивницата, че не забеляза мъжа, застанал до вратата, нито каретата, която бързо приближи, точно когато слезе от тротоара и тръгна да пресича.
Едуард Арчибалд Тътъл стоеше пред „На хвърлей камък“ и се мръщеше на часа.
Вече би трябвало да е отворено, но резетата още не бяха дръпнати, капаците на прозорците стояха спуснати и всичко вътре изглеждаше необичайно безжизнено. Провери джобния си часовник. Минаваше обяд. Колко странно. Подозрително, помисли си той. Даже престъпно. Наум премисляше всякакви вероятности — до една мрачни.
Семейството му твърдеше, че въображението му било твърде живо, но той смяташе, че светът като цяло просто е лишен от прозрение, от чувствителност за магия, каквато той очевидно притежаваше. Или поне си въобразяваше, че притежава. Или всъщност бе започнал да се бои, че никога нямаше да я придобие и вече бе на ръба да отрича (макар да не искаше да си го признае) нейното съществуване.
Докато не откри пътешественика. Знаменитият магьосник, известен само под името „Кел“.
Тази единствена — и последна — среща възобнови вярата му и разпали огньовете по-жарки, отколкото някога бяха пламтяли.
Затова Едуард правеше както му е заръчано и се върна в „На хвърлей камък“ с надежда да открие магьосника втори път и да получи обещаната торбичка с пръст. По тази причина намина вчера и по същата щеше да дойде и утре, и вдругиден, докато знатният странник се завърне.
Докато чакаше, Нед — понеже така го наричаха приятелите и семейството му — си измисляше наум разни истории и се опитваше да си представи как ще протече срещата помежду им, как ще се развие. Подробностите се променяха, но краят си оставаше един и същ: във всяка версия магьосникът Кел накланяше глава и се вглеждаше в Нед с черното си око.
— Едуард Арчибалд Тътъл — казваше той, — позволяваш ли да те наричам Нед?
— Всичките ми приятели го правят.
— Е, Нед, забелязвам нещо специално в теб…
След това той настояваше да стане учител на Нед или, още по-добре, негов партньор. А после въображаемата му реч обикновено стигаше до порой от хвалебствия.
Докато стоеше на стълбите пред „На хвърлей камък“ и чакаше, Нед разиграваше поредната такава мечта. В джобовете му тежаха дрънкулки и монети — все неща, каквито магьосникът евентуално би пожелал в замяна на неговата поръчка. Ала вълшебникът не се появяваше, а пивницата си оставаше заключена. След като прошепна нещо, в равни пропорции заклинание, молитва и безсмислица, Нед се опита безуспешно да премести резето със силата на волята си. Вече се канеше за момента да престане да виси тук и да иде да прекара няколко часа в някое отворено заведение, когато чу сблъсък на улицата зад гърба си.
Коне зацвилиха и с грохот застъргаха колела. Няколко щайги ябълки се изтърколиха от каруца, чийто кочияш бе дръпнал рязко юздите. Изглеждаше по-уплашен от впряга си.
— Какво става? — попита Нед и се упъти към него.
— Дяволите да го вземат — повтаряше коларят, — ударих го. Ударих някого.
Нед се озърна:
— Не виждам пострадали.
— Да не е под каруцата? — попита коларят. — О, Боже! Не го виждам.
Нед коленичи да проучи пространството под каруцата и спиците на колелата ѝ и видя на камъните само ивица сажди — странно, имаше смътни очертания на човек — и вятърът вече разнасяше пепелта. Стори му се, че една от купчинките помръдна, но сетне се срути в себе си и изчезна.
Странно, помисли си той и се намръщи. Зловещо. Затаи дъх и посегна към петното въгленовочерен прах с очакване прахът да се съживи. Пръстите му напипаха пепел и… нищо не се случи. Разочарован, потри саждите между палеца и показалеца си. Изправи се на крака с думите: