Птича песен

Дните минаваха и Стивън забеляза, че когато сестрата се приближеше до паравана, зад който лежеше обгазеното момче, стъпките й винаги се забавяха, а погледът й ставаше мрачен. Имаше сини очи и светла коса, прибрана под колосаната касинка. Накрая почти спираше, поемаше дълбоко дъх и изправяше решително рамене.

На третата сутрин се чу гласът на момчето. То се молеше да умре. Сестрата беше оставила паравана леко отместен и Стивън я видя да хваща много внимателно палатката и да я вдига високо над обгореното тяло, преди да се обърне и да я остави на пода. Огледа тялото, което на никого не беше позволено да пипа — от сълзящите очи, през лицето и шията, зачервения гръден кош, слабините и пулсиращите от болка крака. Разпери безсилно ръце в знак на майчинска обич, сякаш се опитваше да го утеши. Той не отговори. Тя взе шише с някакво мазило от нощното шкафче и се наведе. Внимателно изля малко върху гърдите му и младежът нададе животински писък. Тя се отдръпна и вдигна лице към небесата.

На следващия ден Стивън се събуди и откри, че момчето го няма. Не се върна до вечерта, нито на следващия ден. Стивън се надяваше молитвите му да са били чути. Когато сестрата дойде да му смени превръзките, той я попита за него.

— Той е в една вана — отвърна тя. — Поставихме го в колоиден физиологичен разтвор за ден.

— Опира ли се тялото му във ваната? — попита невярващ Стивън.

— Не, в платнена люлка е.

— Разбирам. Надявам се да умре по-скоро.

Следобеда се разнесе тропот от бягащи крака. Чуха как военният лекар извика: „Извадете го, извадете го!“

Вързоп от капещи одеяла беше пренесен през отделението. През нощта успяха да поддържат младежа жив. На следващия ден той притихна, а вечерта се опитаха да го сложат пак в люлката и да го върнат във ваната. Крайниците му висяха през краищата на плата. Той лежеше неподвижен, оставяйки след себе си следа от изранената си плът. Възпалените му бели дробове захриптяха и устата му избълва пяна и жълтеникава течност, които задушаваха протестите му, докато го спускаха в каменната вана.

През нощта Стивън се помоли момчето да умре. На сутринта видя сестрата да идва към него. Изглеждаше бледа и съкрушена. Той вдигна въпросително поглед. Тя кимна утвърдително, след това се разтресе от плач.

Следобедите на Стивън му беше позволено да излиза навън и да сяда на пейката, гледайки как вятърът разклаща дърветата. Не говореше; нямаше желание да казва нищо. Скоро отново можеше да ходи и лекарите му съобщиха, че ще го изпишат в края на седмицата. Беше лежал двайсет дни.

— Имате посетител — каза русата сестра една сутрин.

— Аз ли? — попита Стивън. Гласът му се протегна вътре в него като котка след дълъг сън. Остана доволен от необичайния му звук. — Да не е кралят?