Птича песен

Хънт застана над Стивън и го повдигна, колкото да може да метне гранатата през пространството, където доскоро беше стоял. Двамата с Бърн хвърлиха по три гранати в бърз ритъм, последва дълга поредица от взривове, от които таванът на тунела пропадна в участък от двайсет метра. Германските пушки спряха огъня и Бърн, който разбираше малко немски, чу команда за евакуация. Джак ги поведе и те започнаха да влачат Стивън към галерията, теглеха го и ругаеха, нужни им бяха двойно повече сили заради товара на отпуснатото му тяло. В галерията срещнаха други сапьори, които прииждаха от тунела, и четирима мъже, които бяха поставяли детонаторите във взривната камера. Настана истинска бъркотия, всички се надвикваха и не можеха да обяснят какво се беше случило. Редуваха се да влачат Стивън през тунела обратно към стълбата, но заради горещата му лепкава кръв на уморените войници им беше трудно да го държат здраво.

Когато излязоха, завариха хаос. Пороят от снаряди беше взел жертви в окопа и бе унищожил петдесет метра от прикритието за стрелба. Прислоняваха се зад каквото успеят да намерят. Бърн извлече Стивън до сравнително безопасно място, а Хънт тръгна да търси помощ. Казаха му, че полковият пункт за първа помощ, който би трябвало да е недосегаем в землянката си, е бил напълно разрушен от директен удар. Стивън лежеше на една страна, опрял буза върху дървените дъски на дъното на окопа. Бърн му беше свил краката, за да не пречи на движещите се нагоре-надолу мъже. Лицето му беше покрито с мръсотия, порите му бяха запушени от частичките, които се бяха разхвърчали след избухването на немската граната. В рамото му се беше забил шрапнел и бе улучен от куршум във врата; имаше мозъчно сътресение от взрива и беше изгубил съзнание. Бърн извади полевата си аптечка и сипа йод в дупката на врата му; намери връзките, които отваряха торбата с превръзките и извади от нея марля.

Към десет пристигнаха хранителните дажби. Бърн се опита да налее малко ром в устата на Стивън, но той не отлепяше устни. Под непрекъснатия обстрел най-важните приоритети бяха възстановяването на прикритията и преместването на ранените, които можеха да ходят.

Стивън лежа цял ден в нишата, която Бърн му беше изкопал, докато най-накрая дойдоха санитарите с носилките, за да го изнесат към превързочния пункт.

Беше напълно изтощен. Искаше да спи дни наред без прекъсване, може би цели двайсет, и то в пълна тишина. Но когато се свести, успя да се отпусне само в лека дрямка. Унасяше се и се стряскаше, понякога след събуждането си установяваше, че са го местили. Не усещаше капките дъжд по лицето си. При всяко ново идване в съзнание болката сякаш се усилваше. Имаше чувството, че времето върви на обратно и той се доближава до мига на взрива. Накрая времето спря точно когато металът прониза плътта му и болката застина на това ниво. Копнееше за сън; с волята, която му беше останала, прогони реалния свят и се застави да се потопи в мрака.