Птича песен

Стивън помълча, но след малко попита:

— Кой друг отива?

— Най-вече новобранци, току-що мобилизирани, само няколко по-стари като нас за подкрепа.

— И те ги пращат да атакуват там? — Стивън не можеше да повярва. Грей кимна. Стивън затвори очи. Познаваше възвишенията от деня, в който беше по тези места на риболов. Смътно си спомняше голямата гора, която растеше в подножието на едно село, което — ако не го лъжеше паметта — се казваше Тиепвал. Знаеше, че германците подготвят защитата си цяла година; а дори само една седмица преднина им даваше възможност да построят по-добри окопи от британците. Да изправят срещу тях търговци, работници и чиновници, които за пръв път усещат вкуса на войната, беше немислимо. Нямаше да го позволят.

— Размисли ли? — попита Грей. — „Пикадили Съркъс“ не е чак толкова лошо място. Там поне можеш прилично да се нахраниш. Ще седнеш в „Кафе Роял“.

Стивън поклати глава.

— Мислите ли, че можете да направите нещо за мен? Да ги убедите да остана?

— Всичко е възможно. Винаги е по-лесно да предложиш на командващия войници, отколкото да му ги отнемеш. Мога да говоря със заместника му майор Търсби.

— Ами работата в щаба? Можете ли да я отложите, или да я предложите на друг?

— Ако успееш да докажеш, че си незаменим — каза Грей. — И ако се постараеш да влезеш в крачка.

— Какво имате предвид?

Грей се изкашля и стъпка угарката си с пета.

— Ти си суеверен, нали?

— Всички сме такива.

— Офицерите не са суеверни, Рейсфорд. Животът ни зависи от стратегията и тактиката, не от залози и игри на карти.

— Може би още съм редник по душа.

— Е, престани да бъдеш. Виждал съм онези глупости в землянката ти. Дървените фигурки, картите и парчетата от свещи. Изхвърли ги. Довери се на подготовката и доброто командване. Вярвай в хората си. Ако искаш нещо свръхестествено, върви при свещеника.

Стивън сведе очи.

— Хорокс никога не ми се е струвал свръхестествен.

— Не ставай глупав, Рейсфорд. Разбираш ме много добре. Ако ти помогна, ще трябва да ми се отблагодариш. Откажи се от тези щуротии и се уповавай на себе си.

— Не вярвам в онези неща — каза Стивън, — нали се сещате… в картите и късметчетата. Но всички останали вярват в тях.

— Не, не вярват, Стивън. А ти го правиш заради нещо, което се е случило в детството ти. — Тонът на Грей малко беше омекнал.

— Какво имате предвид?

— Не познавам живота ти, но според мен децата имат нужда да вярват в сили, които са извън тях. Затова четат книги за вещици и магьосници и бог знае още какво. Човек има нужда от това, но тази нужда обикновено приключва с детството. Ако обаче светът на едно дете се срине под напора на реалността, тази нужда се загнездва в подсъзнанието му.