Няма връщане назад

Артьом Герасимчук безпогрешно познаваше закона, но всичко останало, необходимо за създаването на гъвкава, но устойчива конструкция, поради младостта си все още не притежаваше. За сметка на това обаче имаше кариеристични и честолюбиви стремежи да стане „яко профи“, което никой не може да разиграва. Оттук и постоянните му конфликти с оперативните работници: на следователя непрекъснато му се струваше, че се опитват да го уличат в недостатъчна компетентност, в липса на опит, да го измамят, да го заблудят, да го поучават, да поставят под съмнение резултатите от неговата работа. Особено трудно се сработваше с по-възрастни хора, дори разликата в годините им да не е голяма. Работата беше там, че като малък Тьома бе расъл в семейство с доведен по-голям брат: майка му се бе омъжила за вдовец с дете. Разликата между момчетата беше само пет години, но братът никога не пропускаше да използва старшинството си, поучаваше Тьома, тероризираше го, караше го да изпълнява дребни поръчения, тайно от родителите си действаше със сила, като използваше обстоятелството, че малчуганът няма навик да се оплаква или да доносничи, с една дума, осъществяваше „натиск по целия фронт“. А ако към това се добавят безсърдечните измами и тъпите обидни шегички, на които дълги години се хващаше доверчивият Тьома, можем да си представим с какъв психологически и емоционален багаж бе започнал Артьом Андреевич Герасимчук самостоятелната си работа като следовател.

Разбира се, Настя Каменская към момента не знаеше всичко това, но като улови върху себе си още първия поглед на Артьом Андреевич, разбра много неща. Дребничък офицер, готов да убие всекиго, който посмее да се усъмни, че той рано или късно ще стане Наполеон. Добре де, няма да се съмняваме, ще проявяваме учтивост, ще се обръщаме към него изключително по име и бащино и няма да допускаме лекомислени изказвания. Той е по-млад почти с двайсет години… Каква ли старица му се струва Настя! А той, на свой ред, й изглежда като същинско дете. Опасна заблуда, често присъща за хора, прекрачили четирийсетата годишнина, водеща до непоправими грешки: те имат чувството, че са още съвсем млади, затова възприемат хората, по-млади с петнайсет-двайсет години, като глупави хлапета — че как иначе, та нали щом аз съм млад, ти си направо за детската градина. А после се оказва, че „хлапето“ е зрял самостоятелен индивид, способен да взема решения и да работи, при това заема определена длъжност, разполага с пълномощия и какви ли не права, така че отначало те спохожда болезнено учудване, после раздразнение, сетне недоумение: щом той е вече толкова голям, значи аз съм стар?