Няма връщане назад

— Е, как е? — прекъсна размислите й гласът на Герасимчук. — Намерихте ли нещо интересно? Трябва ли нещо да се иззема? Да поканя ли поемните лица?

„Обаче ти не си бил толкова строг пазител на закона, мило момче Тьома — с усмивка си помисли Настя. — Ако трябваше да е по всички правила, ти с поемните лица трябваше да стоиш зад гърба ми и да следиш всяко мое движение, а вие си седяхте в хола на диванчето и фотьойла. Вярно, през отворената врата виждахте антрето, в спалнята ти ме последва, макар и без поемните лица, което не е правилно, но какво правех в кухнята и в банята, никой не видя и хич не ви интересува. Ами ако бях подхвърлила нещо? А после ти щеше да си посипваш главата с пепел и да слушаш конско от началството, задето не си намерил навреме очевидна улика, която има отношение към престъплението. И щяха да ти сочат мен за пример. Как щеше да ти подейства това на самолюбието? Но ти не си глупак, мили Тьома, ти предвиждаш всичко това и не го забравяш. Просто не очакваш от мен мошеничество. За теб аз съм стара жена, затова не съм опасна. Виж, ако на мое място беше някой мъж на трийсетина години или малко по-възрастен, щеше да сновеш около него като ястреб, нямаше да сваляш очи. Добре де, Тьома, прощавам ти, аз наистина съм възрастна жена, нямам намерение да ти правя мръсотии, не представлявам никаква опасност и съм ти признателна, че ми имаш доверие. Благодаря на своята предпенсионна възраст, поради която без особени усилия мога да будя доверие у младички следователи. С една дума, благодаря на всички! Край на снимките!“

— Още не знам, вие решавайте, Артьом Андреевич. Останах с впечатлението, че в апартамента заедно с убитата е живяла още една жена. Със същата фигура и може би на същата възраст, но с друго финансово положение. Тук има доста вещи, които едва ли са принадлежали на Сафронова.

Красивите очи на Артьом Андреевич неприятно се присвиха.

— Какви например?

— Евтино яке, евтина козметика, евтино спално бельо, ръкавици, шалове, спортни дрехи и обувки. Сам преценете — в този апартамент довършителните работи, техниката и мебелите струват десетки хиляди долари, а и дрехите, които са останали, са купувани само от бутици. Испанска спалня като тази струва седемнайсет хиляди долара. Ей този комплект бельо, марка „Ив Делорм“, струва в ГУМ шейсет хиляди рубли. А ей това спално бельо — взе в ръце един от турските комплекти тя — е купено на пазара за петстотин рубли. Тези пък чорапогащници в кашончето, които са без опаковка, по битаците се продават на връзки, по двайсет и пет рубли чифтът. Не мога да повярвам, че ги е носила жена, чиито най-евтини обувки струват осемстотин долара. Такива неща не се случват. Тези евтини вещи просто не може да са принадлежали на стопанката. Така ми се струва на мен — предпазливо добави тя за всеки случай. — А вие как мислите?

Как мисли Артьом Андреевич, си остана загадка, защото той не удостои Настя с отговор, а зададе въпрос:

— Приключихте ли с огледа?

— Не, остана ми холът. Бавя ли ви? Искате да побързам?

— Ако е възможно. Имам много работа.

„И аз имам — мислено се сопна Настя. — И между другото, за разследването на убийството отговорност носиш ти, следователю, а моята работа е да контролирам оперативните работници и при нужда да им помагам. Не отговарям за разкриването, така че не се дръж, сякаш този повторен оглед е нужен повече на мен, отколкото на теб.“

— Ще се постарая да побързам — отговори тя, като гледаше обзелото я раздразнение да не проличи.

В хола най-напред вниманието й привлякоха рафтовете с книги. Кажи ми какво четеш… и така нататък. Но тук я чакаше разочарование: по рафтовете не личеше никакво, макар и минимално предпочитание към определени книги, по които би могла да съди за характера на Елена Сафронова. Вместо книги, тук имаше видеокасети, и то в огромно количество. Явно покойната е предпочитала не да чете, а да гледа телевизия. Какво пък, и видеокасетите са нещо, нали хората не ги купуват ей така, а според личния си вкус. Вярно, случва се да ти подаряват и тогава не е задължително филмът да отговаря на това, което предпочиташ.

Дори беглият прочит на заглавията се оказа достатъчен, та Настя да разбере: и дума не може да става за някакъв личен вкус. По рафтовете бяха наредени само бестселъри или филми, за които много се бе говорило или писало: „Матрицата“, „Титаник“, „Калас завинаги“, американските версии на „Ана Каренина“ и „Онегин“, „Зеленият път“… С други думи, Елена Шчоткина-Сафронова бе гледала филми, по повод на които е трябвало да бъде „в течение“, за да не изглежда безлична и изостанала и умело да поддържа разговор. Странно беше, че такъв стремеж тя не е проявила и към книгите, нали и сред литературните произведения има много бестселъри и теми за критични обсъждания, дори за скандали. Вероятно в средата, в която тя се е движела, изобщо не се е говорело за книги, а може и никой да не е четял. Или това е била среда на кинематографисти, където непременно присъстват разговорите за новостите в киното. Или тя е откарала книгите си при Сафронов — и това е напълно възможно. Мислено Настя си отбеляза още един въпрос, който трябваше да зададе на съпруга на убитата. За евтините неща, за спортуването, а ето сега и за книгите.