Няма връщане назад

— А ти какво търсеше там? Днес го четеш за трети път.

— Аз, Андрюша, като всички жени, непрекъснато се надявам на чудо. Ами ако изведнъж се намери някое мъничко детайл че, което ще ми помогне?

— И какво, не се ли намери? — съчувствено попита той.

— Не, не се намери. Ще трябва ти да отидеш при следователя и да се разбереш с него — да ме пусне в жилището на убитата.

— Стига бе! — уплаши се оперативният работник. — Още ми се живее. Знаеш ли какво ще стане, ако му предложа да се направи повторен оглед на местопрестъплението?

— Знам — уморено въздъхна тя. — Той ще ти каже, че няма основание да се провежда повторен оглед, а да издаде постановление без никакви основания, означава да признае, че е работено през пръсти, че първият оглед е направен некачествено, а това говори за недостатъци в неговата работа. Така че той по никакъв начин не може да издаде такова постановление. Нали?

— Виждаш ли, ти знаеш всичко, Анастасия Павловна. Защо ме тикаш право в устата на лъва? Огледът е направен добре, сама виждаш. Какво ще му кажа, ако отида?

— Ще го помолиш. Простичко, по човешки ще го помолиш. Аз трябва да поседя в това жилище, да се разходя из него, да огледам какви неща си е купувала Елена Сафронова, какви съдове е използвала, как са подредени мебелите. Трябва да поседя и да помисля. Искам да се опитам да почувствам тази жена. Трябва да се опитам да разбера характера й. Ако можех, аз самата щях да отида при твоя следовател, но не мога, за него аз съм никоя. Не провеждам разследване по това дело, аз, както си спомняш, осъществявам контролно-наблюдателна дейност и оказвам практическа помощ. Е, какво ще кажеш, Андрюша?

— Не, Павловна, не ме убеждавай, животът ми е по-скъп. Ти долиташ с твоя наблюдателен контрол и си отлиташ, а следователят е районен, аз тепърва ще работя с него. И знаеш ли, някак не ми се иска да си разваляме отношенията.

— Ох, млад си още — усмихна се тя, стана иззад бюрото и веднага се блъсна в поставения до него стол. — По дяволите, ударих си крака! Боли… Но можеш да се обадиш на своя началник, нали?

— За какво? — напрегна се Чеботаев.

— Да го попиташ дали може да ме приеме. Искам да отида при него.

— От мен ли ще се оплакваш?

— Че как иначе. Непременно. Ще кажа, че си страхливец и лентяй. Хайде, обади му се.

Докато Чеботаев разговаряше със своя началник, на Настя й хрумна неочакваната мисъл за предимствата на възрастта, близка до пенсионната. И тя на двайсет и пет и дори на трийсет години много се страхуваше да не си развали отношенията с началниците и следователите, страхуваше се да не изглежда глупава, страхуваше се да не предизвика гнева им или дори обикновено порицание. А сега й е все едно. Дали ще се ядосат или не, дали ще я сметнат за глупава или не — това няма абсолютно никакво значение. Значение има само това, което тя самата мисли за себе си и за своята работа. И ако тя е сигурна, че е работила честно, без претупване, съвестно, никакви външни оценки няма да я убедят в обратното. Но на двайсет и пет и на трийсет години човек още не разбира това, ето защо си къса нервите за глупости. Може пък да не е толкова лошо да си на четирийсет и три? Няма ги младежката свежест и жизнерадост, перспективите са намалели, но пък разполагаш с мъдрост и спокойствие.