Триумфът на кралицата [bg]

И затова се съгласих с Журден и Люк, защото Люк със сигурност бе съгласен с волята на баща си да отпратим Бриена, макар да се чувствах сякаш забиваха трън в сърцето ми.

Останах да стоя облегнат на стената, полумъртъв от умора. През изминалите две нощи не ми се събираха и два поредни часа сън.

— Върви да си лягаш, момче — каза кротко Журден. — Непременно ще те събудя, когато стане време тя да тръгне.

Кимнах. Краката ми бяха изтръпнали, когато отидох в стаята си и затворих вратата.

Седнах на леглото си — леглото, в което не бях спал нито веднъж, откакто пристигнах. Облегнах глава назад, докато намерих възглавницата, и потънах в болезнени сънища за майка си и сестра си. Никога не бях знаел как са изглеждали, защото единствената дума, с която ги бе описвал баща ми, беше красиви. Но онази нощ видях Лили и Ашлинг Морган, вървящи през ливадите на Брай: планинският вятър попиваше смеха им. Видях ги каквито щяха да са сега: майка ми — със сребро в русите си коси, Ашлинг — точно на прага на трийсетте, тъмнокоса като баща ни.

Събудих се призори със сълзи в очите: огънят бе догорял до пепел.

Преоблякох се и отмих съня от очите си: прокарах пръсти през косата си, докато търсех Бриена.

Тя вече беше излязла от стаята си и накрая я открих във вътрешния двор с тежковъоръжените войници на Журден, докато чакаше да доведат кобилата ѝ от конюшните. Досетих се, че не е спала много тази нощ. Очите ѝ бяха кървясали, а по лицето и шията ѝ започваха да избиват синини от сблъсъка ѝ с Фехин.

— Знам — каза тя, осъзнавайки, че съм забелязал синините ѝ. — Но поне носът ми вече не е крив.

— Боли ли те още? — попитах.

— Не, благодарение на Изолда.

Усмихнах се насила, за да скрия колко ме разстройва видът на синините по нея. Улових ръката ѝ и я притеглих до себе си. Тя се облегна на мен с въздишка, ръцете ѝ ме обгърнаха. Вкопчих се в нея и тя се вкопчи в мен: пръстите ми проследиха разпуснатата ѝ гладка като коприна коса, издатината на раменете ѝ под наметалото ѝ на адепт, изящната извивка на гърба ѝ.

Почувствах как думите ѝ затоплят ризата ми, когато тя попита:

— Съгласен ли си с него? Да ме отпратите?

Ръката ми се премести към косата ѝ, за да дръпне главата ѝ леко назад, така че да ме погледне.

— Не, не бих те отпратил далеч от мен.

— Тогава защо ме оставяш да си отида? — прошепна тя, сякаш знаеше, че съм проявил отстъпчивост, сякаш знаеше, че бях имал властта да убедя Журден, а се бях въздържал. — Когато знаеш, че е редно да съм тук?

Не можех да ѝ отговоря, защото да отвърна, щеше да означава да изтръгна от корен най-дълбоката си тревога, да придам форма на страха си, да издам мрака в сърцето си, за който не исках тя да узнава.