Медея и нейните деца [bg]

Това също беше една от темите на кореспонденцията им. И двете бяха достатъчно образовани жени, та да разбират, че духовният живот по никакъв начин не се изчерпва с взаимоотношенията с църквата, но Медея възприемаше църковния живот като единствено възможен за себе си.

„За мен със скромния ми ум и самоволен характер — писа тя на Леночка много преди войната, когато малката гръцка църквица с игумен по-малкият брат на Харалампий — Дионисий, бе затворена и тя започна да ходи в руската — църковната дисциплина е нужна като лекарството на болния. Щастие е за мен, че мой водач във вероучението беше мама, смирен и изключително доброкачествен човек, който не познаваше съмненията, и никога в живота не ми се наложи да си блъскам безплодно главата в размисли по философски въпроси, които не е задължително да решава всеки човек. Традиционното християнско решение на въпросите на живота и смъртта, доброто и злото ме удовлетворява. Не кради, не убивай — и няма обстоятелства, които да превърнат злото в добро. А че заблудите стават всеобщи — това изобщо не ни засяга.“

Пред Леночка не стояха съблазните на убийството и кражбата. Тя имаше само домакински и домашни тегоби, които можеха да съсипят по-крехка жена, но за нея бяха не само по-силни, а и сладостни.

Разрастваше се семейството, къщата. Леночка с интерес поглеждаше Жорините съученички, чудеше се коя ли става за негова жена.

Така че бъдещите деца вече надзъртаха в живота й с обещанието да попълнят семейството, както го попълниха осиновеният Шурик и невидимата Муся. Тези приети у дома хора бяха същинската й религия и Медея прекрасно го разбираше.

Към полунощ хората се разотидоха, масата опустя, а Фьодор продължи да държи ръката си на Медеиното рамо.

— Кажи, сестро — заговори на гръцки, — харесва ли ти моят дом?

— Много, Фьодор, много — склони глава тя.

Леночка разтребваше. Отдавна беше отпратила Галя да си ляга. Медея искаше да й помогне, но Фьодор я спря:

— Стой си, тя ще се оправи сама. Какво ще кажеш за моя малкия? Позна ли нашата кръв?

Попита я на гръцки и същата тази тяхна обща кръв, смесена у момчето с нечия чужда, я удари в лицето, тя сведе лице още по-ниско:

— Познах я. И пръста…

— Всички я познаха, само тя, светата наивност, нищо не вижда — каза той неочаквано злобно и ядно.

Медея се надигна и за да прекрати разговора, каза на руски:

— Късно е, братко. Лека нощ. И на теб лека нощ, Леночка.

Дълго не можа да заспи, лежеше на коравия колосан чаршаф и пухкавите възглавници и съединяваше отдавнашни думи, мимолетни погледи, премълчавания, съедини всичко заедно и разбра, че тайната на Сандрочкиното последно дете не е било тайна за никого освен нея, най-вероятно е знаела дори Леночка, но при цялата си словоохотливост я беше пощадила. Ала дали Леночка е била простодушна като нея, дали е знаела, че прибира у дома полубрат на децата си?

„Мъдрата Леночка, великата Леночка — помисли си Медея — не иска и да знае…“