Когато дойде паякът [bg]

Засега не си бяхме омръзнали. Напротив, тук в рая ставаше точно обратното.

Същата вечер в града седяхме в един бар на открито. Наблюдавахме как безгрижният островен народ минава покрай нас и се питахме защо ли не зарежем всичко и не станем част от този свят. Ядохме скариди и стриди и разговаряхме два часа. Бяхме се отпуснали, особено Джези.

— Много съм амбициозна, Алекс — заяви тя. — Нямам предвид само случая с отвличането. Пъхам си носа във всичко, участвам в преследването на всеки престъпник. Такава съм, откакто се помня. Заловя ли се с нещо, не го пускам до края.

Не казах нищо. Исках да я слушам и да науча всичко за нея.

— Седя тук с бира в ръка — вдигна чашата си тя. — А родителите ми бяха алкохолици, и двамата. Бяха дисфункционални, преди това да стане модерно. Никой извън дома ни не знаеше, докъде бяха стигнали нещата. Постоянни крясъци и скандали. Обикновено баща ми губеше съзнание. Заспиваше в „неговия си стол“. Майка ми стоеше будна на масата в столовата почти през цялата нощ. Обичаше своя „Джеймсънс“. Казваше: „Донеси ми от моя «Джеймсънс», малка Джези.“ Бях малката им сервитьорка. По този начин печелех дневните си пари до единайсетгодишна възраст.

Джези спря да разказва и се вгледа в очите ми. Никога не съм я виждал толкова уязвима и несигурна в себе си. Обикновено излъчваше безкрайна самоувереност. Такава беше и репутацията й в Службата за охрана.

— Искаш ли да тръгваме? Да престана да те занимавам със себе си?

— Не, Джези — поклатих аз глава. — Искам да чуя всичко, да знам всичко за теб.

— Все още ли сме във ваканция?

— Да, и наистина ми е приятно да те слушам. Просто ми разказвай. Довери ми се. Ако ми доскучае, ще стана и ще те зарежа да платиш сметката в бара.

Тя се усмихна и продължи.

— Обичах родителите си посвоему. Мисля, че и те ме обичаха. Тяхната „малка Джези“. Веднъж ти споменах, че не искам да се проваля като родителите си.

— Май беше посмекчила положението — усмихнах се аз.

— Да. Както и да е, когато постъпих в Службата, работех до късно през нощта, и в събота, и в неделя. Поставях си непосилни цели — началник-отдел до двайсет и осем годишна възраст — и се справих предсрочно с всяка набелязана задача. За това се получи така и с мъжа ми. Поставих работата си над семейството. Искаш ли знаеш защо започнах да карам мотоциклет?

— Да. А също и защо ме накара да се возя.

— Ами защото не умеех да спра да работя. Не се научих да изключвам, когато се прибирах вечер вкъщи. Докато не си купих мотора. Когато караш със сто и деветдесет, трябва да се съсредоточиш върху пътя. Всичко друго минава на заден план. Мотоциклетът ме откъсна от работата.