Денят след утре

— Няма я или не вдига. Да се качим ли?

— Хайде да поизчакаме, а? — Лебрюн се обърна към портиера и му подаде визитната си картичка. — Ако обичате, щом се върне, предайте й да ми позвъни. Merci.

Маквей погледна часовника си. До полунощ оставаха пет минути. Отсреща прозорците на Вера бяха все тъй тъмни. Лебрюн го погледна с лукава усмивка.

— Усещам как американското ви сърце изгаря от нетърпение да се качите. По служебното стълбище. Пъхате кредитна карта под езичето на ключалката и се вмъквате като рецидивист.

Маквей откъсна очи от прозореца и се обърна към Лебрюн. За пръв път тази вечер му се отваряше възможност да сподели онова, което бе узнал от Бени Гросман.

— Какви са връзките ви с лионската централа на Интерпол? — тихо запита той.

— Същите като вашите — усмихна се Лебрюн. — Аз съм вашият човек в Париж. Осигурявам ви връзка с Интерпол по случая с обезглавените трупове.

— Обаче случаят Мериман-Канарак е съвсем отделен, нали? Няма нищо общо.

Лебрюн се запита накъде бие Маквей.

— Правилно. Както знаете, тяхната роля в случая беше само да ни осигурят технически средства за превръщане на едно размазано петно в ясен отпечатък.

— Лебрюн, вие ме помолихте да се свържа с полицията в Ню Йорк. Най-сетне получих информация.

— За Мериман ли?

— Донякъде. Но чрез колегите във Вашингтон, лионската централа е подала запитване до Ню Йорк цели петнайсет часа, преди да ви уведомят, че вече разполагат с четлив отпечатък.

— Какво? — поразено възкликна Лебрюн.

— Добре чухте.

Лебрюн поклати глава.

— В Лион нямат какво да правят с подобна информация. По принцип Интерпол е посредник за размяна на информация между полицейските централи, но не води собствени разследвания.

— И аз си рекох същото, докато излитах от Лондон. Интерпол поръчва и получава с предимство секретна информация часове преди разследващият полицай изобщо да узнае, че един размазан отпечатък може да изведе до тези сведения. Ако изобщо узнае. Звучи малко грубо, но добре, да речем, че такъв е редът. Може да проверяват как работят информационните им системи. Може би искат да разберат дали колегата от Париж си знае работата. Или пък някой внедрява нова компютърна програма. Кой знае? Ако е само това, чудесно, нека го забравим. Обаче неприятното е, че ден по-късно същият този тип, който се смята за мъртъв от двайсетина години, внезапно попада в Сена, надупчен с автомат „Хеклер и Кох“. И искрено се съмнявам да го е сторила ядосаната му жена.

Лебрюн го гледаше като втрещен.

— Приятелю, искате да кажете, че някой в Интерпол е узнал за Мериман, открил е парижкия му адрес и е поръчал да го убият?

— Казвам, че петнайсет часа преди да разберете каквото и да било, някой в Интерпол се е докопал до отпечатъка. От него — до името и останалите сведения. Може би чрез компютърната система на Интерпол или по някакъв друг начин. А когато въпросната система е сравнила Албърт Мериман с някой си Анри Канарак и е потвърдила, че човекът води здравословен живот в Париж, събитията са се развили ужасно бързо. Защото Мериман е бил очистен само няколко часа след установяването на самоличността.