Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
— Да.
— Защо?
Вера изви глава към Лебрюн, после отново погледна Маквей.
— Ще си призная честно, че се страхувах. Не знаех какво да правя.
— Той е бил в апартамента, нали? — настоя Маквей.
— Не — хладнокръвно отвърна Вера. — Не е идвал тук.
Лъжеше, но нямаше как да я хванат. Ако им кажеше истината, веднага щяха да запитат къде е сега и как е напуснал сградата.
— В такъв случай сигурно няма да възразите, ако огледаме апартамента? — запита Лебрюн.
— Ни най-малко.
В гостната всичко беше изчистено и подредено. Кървавите чаршафи и кърпи, които бе използвала при операцията, лежаха сгънати горе в таванското скривалище; стерилизираните инструменти бяха прибрани в медицинската чанта.
Лебрюн стана и напусна хола. В коридора спря да запали цигара, после изчезна.
Маквей седна на стола срещу Вера.
— От какво се страхувахте?
— Доктор Озбърн беше ранен. Плувал е по реката почти цяла нощ.
— Той е убил един човек на име Албърт Мериман. Знаехте ли това?
— Не, не го е убил.
— Той ли ви каза?
— Господин полицай, казах ви, че беше ранен. Не от нещо в реката, а от куршум. Прострелял го е същият човек, който убил Албърт Мериман. Раната беше отзад на бедрото.
— Наистина ли?
За момент Вера го изгледа втренчено, после стана и пристъпи към масичката до вратата. В това време се върна Лебрюн. Поглеждайки Маквей, той леко поклати глава. Вера извади нещо от чекмеджето, затвори го и се върна обратно.
— Извадих това от бедрото му — каза тя и пусна в шепата на Маквей смачкан куршум.
Маквей търкулна куршума по дланта си, после го хвана с два пръста.
— Мек връх. Може би деветмилиметров — подхвърли той към Лебрюн.
Лебрюн само кимна едва забележимо. Подсказваше на Маквей, че е съгласен — куршумът навярно съвпадаше с ония, които бяха извадили от трупа на Мериман.
Маквей отново се завъртя към Вера.
— Къде извършихте операцията?
Казвай каквото ти хрумне, помисли тя. Не се паникьосвай. Говори съвсем просто.
— Край пътя, на връщане към Париж.
— Кой път?
— Не си спомням. Озбърн кървеше, беше почти в безсъзнание.
— Къде е сега?
— Не знам.
— И това не знаете… Вие май не знаете повече неща, отколкото знаете.
Вера го изгледа остро, но не отвърна на подигравката.
— Исках да го докарам тук. Откровено казано, предпочитах да го откарам в болница. Но той не се съгласи. Страхуваше се, че ако узнае за него, убиецът ще го потърси отново. В болница би бил уязвим, а тук не искаше да дойде, защото се боеше, че ще пострадам покрай него. Затова настоя да оперирам на място. Раната не беше дълбока. Операцията е сравнително проста. Като лекар той знаеше това…
— Откъде взехте вода? Нали знаете, за почистване на раната.
— Използвах минерална вода. Почти винаги нося бутилка в колата. В днешно време мнозина го правят. Мисля, че и при вас е така.
Маквей я погледна втренчено, но не каза нищо. Лебрюн също. Чакаха я да продължи.
— Днес следобед го оставих на гара Монпарнас. Не знам дали постъпих добре, но той не прие нищо друго.
— Къде искаше да отиде? — запита Маквей.
Вера мълчаливо поклати глава.
— Значи и това не знаете.
— Съжалявам. Казах ви, че той се тревожеше за мен. Не искаше да се замесвам повече.
— Можеше ли да върви?
— Когато го качих в колата, носеше бастун. Стар, но вършеше работа. Той има здрав организъм. Подобни рани заздравяват бързо.
Маквей стана, пресече хола и надникна през прозореца.
— Къде бяхте тази вечер? От излизането до момента, в който ви видяхме.
Досега Маквей се държеше прямо, но сравнително дружелюбно. С този въпрос тонът му внезапно се промени. Говореше твърдо, дори грубо, без да крие обвинителните нотки. Вера никога не бе срещала подобно държане. Това не беше герой от холивудски филм, а истинско, живо ченге, което я плашеше до смърт.
И без да поглежда към Лебрюн, Маквей знаеше, че колегата му е изпаднал в ужас.
Имаше право. Лебрюн наистина бе изпаднал в ужас. Та Маквей чисто и просто питаше госпожицата дали не е имала тайна среща с Франсоа Кристиан. Лошото бе, че не успя да скрие реакцията си от Вера. Това й подсказа две неща. Първо — че знаят за връзката с Франсоа. И второ — че не знаят за скъсването.
— Предпочитам да не засягам тази тема — студено отвърна тя. После преметна крак върху крак и погледна Лебрюн. — Трябва ли да си потърся адвокат?
Отговорът му бе светкавичен.
— Не, госпожице. Поне тази вечер. — Той стана и се обърна към Маквей. — Всъщност вече е неделя сутрин. Смятам, че става крайно време да си вървим.
Маквей дълго гледа Лебрюн, сетне отстъпи пред дълбоко вкорененото му чувство за благоприличие.