Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
— Естествено, вашето куче ще получи необходимите грижи, докато отсъствате — усмихна се Фон Холден. — А вие ще разполагате с апартамент в имението на господин Либаргер.
Джоана не знаеше какво да мисли, как да реагира. Наоколо отново избухнаха ръкопляскания, докато Либаргер духаше свещите. Познатият духов оркестър изникна сякаш от въздуха и подхвана „Той е чудесен момък“.
Започнаха да поднасят кафе, ликьори и блокчета швейцарски шоколад. Пълната дама помогна на Либаргер да разреже тортата и сервитьорите разнесоха парчетата по масите.
Джоана изпи кафето и опита глътка великолепен коняк. От алкохола й стана топло и весело.
— Джоана, той ще се чувства тревожен и неуверен без вас. Нали ще останете?
Фон Холден се усмихваше искрено и сърдечно. Нещо повече, говореше тъй, сякаш не Либаргер, а сам той я молеше да остане. Джоана отпи още глътка коняк и усети, че поруменява.
— Да, добре — чу тя собствения си глас. — Разбира се, ще остана, щом е важно за мистър Либаргер.
В дъното на залата оркестърът засвири виенски валс и младата германска двойка тръгна към дансинга. Като се огледа, Джоана видя, че и други гости стават от масите.
— Джоана?
Обърна се и видя Фон Холден зад стола си.
— Ще разрешите ли? — запита той.
На лицето й неволно изгря широка усмивка.
— Разбира се. Защо не?
Тя се надигна и Фон Холден придърпа стола назад. След миг вече я водеше покрай Елтон Либаргер към дансинга. Под вълшебните звуци на оркестъра тя пристъпи в прегръдката му и започна да танцува.
46.
— Винаги уверявам децата, че няма да боли. Само едно боцване под кожата — каза Озбърн, гледайки как Вера пълни спринцовката с пет милилитра ваксина против тетанус. — Те знаят, че ги лъжа, аз също знам. Чудя се защо ли им го разправям.
— Защото това ти е работата — усмихна се Вера. Тя сръчно го инжектира, после счупи иглата, омота спринцовката и шишенцето в салфетка и ги прибра в джоба си. — раната е чиста и зараства нормално. Утре ще започнем упражненията.
— А после какво? — мрачно запита Озбърн. — Не мога да стоя тук цял живот.
— Кой знае, може и да поискаш. — Вера подхвърли пред него сгънат вестник. Беше новият брой на „Фигаро“. — Виж втора страница.
Озбърн разгърна вестника и видя две едрозърнести снимки. Едната беше негова, направена в парижката полиция. На другата униформени полицаи се изкачваха по стръмен бряг, носейки омотан в одеяло труп. Над двете снимки имаше заглавие на френски: „Американски лекар заподозрян в убийството на Албърт Мериман“.
Е, добре, значи бяха открили отпечатъците му в ситроена. Знаеше, че рано или късно ще стигнат дотам. Нямаше от какво да се изненадва. Но… Албърт Мериман! Откъде бяха измъкнали това име?
— Истинското име на Анри Канарак — поясни Вера. — Бил е американец. Знаеше ли го?
— Трябваше да се досетя. Говореше като американец.
— Бил е и професионален убиец.
— Да, каза ми…
Изведнъж Озбърн отново видя лицето на Канарак сред бурната вода, изкривено от ужас, че може пак да му инжектират сукцинилхолин. В същото време чу треперещия глас съвършено ясно, сякаш Канарак беше в стаята: „Платиха ми…“
Отново го разтърси онова изумление — че убийството на баща му е било просто хладнокръвна, безстрастна сделка.
„Ервин Шол…“ — изрече гласът на Канарак.
— Не! — изкрещя Озбърн.
Вера стреснато извърна глава. Стиснал зъби, Озбърн гледаше решително в пустотата.
— Пол…
Озбърн се извъртя и спусна крака до леглото. После несигурно се изправи. Залитайки, той остана така — пребледнял като мрамор, с безжизнени, празни очи. По челото му се стичаше пот, гърдите му подскачаха при всяко вдишване. Всичко започваше отначало. Знаеше, че е пред припадък, но нищо не можеше да стори.
— Пол! — Вера пристъпи към него. — Няма нищо. Няма нищо…
Той рязко врътна глава към нея и присви очи. Тая жена беше луда. Мислите й идваха от външния свят, където никой не го разбираше.
— Няма нищо, ама друг път! — В гласа му клокочеше ярост. Но това бе безсилната ярост на страдащо дете. — Мислиш, че мога да го направя, нали? Е, не мога и толкоз.
— Какво не можеш? — кротко запита Вера.
— Знаеш какво имам предвид.
— Не знам…
— Не знаеш, ама друг път!
— Наистина…
— Значи искаш аз да го кажа?
— Кое?
— Че… Че… — Той се запъна. — Че мога да намеря Ервин Шол! Е, не мога! Това е! Не мога! Нямам сили да почна отново! Тъй че недей да молиш повече. Ясно ли е? — Продължавайки да крещи, той се подпря на нея. — Ясно ли е, Вера? Не ме моли, защото няма да го направя! Няма, защото не мога!