Червеният корсар

Мисис Уилис, която не изпущаше и най-малката следа на промяна в изражението на лицето му, поднови оживено разговора оттам, откъдето той бе сметнал за уместно да го прекъсне тъй внезапно.

— Значи сте готов да ни избавите от тревога — рече тя — дори с цената на…

— … на живота си, госпожо, но не и на честта си.

— Гъртруд, сега вече можем да се приберем в каютата си — забеляза мисис Уилис с хладен, недоволен тон, в който разочарованието беше примесено с дълбоко възмущение, че както вярваше, си играят с нея.

Гъртруд подобно на гувернантката си също гледаше студено встрани, но в очите й имаше някакъв лъчезарен блясък и погледът й не беше така сърдит. Минавайки покрай мълчаливия Уайлдър, всяка от тях му се поклони хладно, след което нашият авантюрист остана съвсем сам на шканците. Докато екипажът му навиваше въжетата на кълбета и разчистваше палубите, младият командир оброни глава над хакборда (оная част, която добрата вдовица на контраадмирала така странно вземаше за тъкмо противоположната от другия край на кораба) и няколко минути стоя вглъбен. Най-после от мислите му го изтръгна звук, напомнящ вдигане и спущане на леко гребло във водата.

Смятайки, че ще му досаждат посетители от брега, той вдигна глава и хвърли, недоволен поглед през борда на кораба, за да види кой се приближава?

На десетина фута от кораба стоеше лек скиф — лодка, използвана обикновено от рибарите в заливите и плитчините на Америка, — но на такова място, че бяха нужни известни усилия, за да се забележи.

В нея се намираше един-единствен човек, обърнат гърбом към кораба и очевидно тръгнал по работа, с каквато обикновено се занимават собствениците на такива лодки.

— Лакерда ли търсиш, приятелю, та си се наврял точно под кърмата ми? — попита Уайлдър. — Казват, че заливът гъмжал от великолепен костур и други люспести джентълмени, от лова на които би имал далеч по-голяма полза.

— Каквото и да хване човек, все е от полза — отвърна непознатият, обръщайки глава, и Уайлдър видя хитрите очички и ухиленото лице на стария Боб Блънт, както се бе назовал неговият отскорошен неверен съюзник.

— Я гледай! Как смееш да се явяваш пред очите ми в пет клафтера дълбока вода, и то след мръсния номер, който ми погоди…

— Тихо, благородни капитане, тихо! — прекъсна го Боб, вдигайки пръст, за да го предупреди да не се пали и да не вдига шум при разговора им. — Не е нужно да събираме около себе си целия екипаж, когато си бъбрим. По каква причина съм загубил благосклонността ти, капитане?

— По каква причина ли, любезни? Не получи ли пари, за да опишеш на дамите кораба така (както каза сам), че да предпочетат да пренощуват в гробища, отколкото да стъпят на борда му?

— Нещо такова наистина имаше между нас, капитане, но ти забравяш едната половина от условията, а аз пренебрегвам другата; излишно е да напомням на такъв опитен мореплавател, че цялото се състои от две половини. Затова не се учудвам, че работата ни не върви.