Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Дженсън кимна.
— Ще съм ти благодарна, ако ме закараш, Том.
Той стана сериозен.
— Знам. Заложен е човешки живот.
Скочи обратно на капрата и и подаде ръка.
— Внимателно.
Тя пое огромната му длан и стъпи на металната стъпенка.
— Казвам се Дженсън.
— Вече го каза. — Той внимателно и помогна да се настани.
Миг по-късно измъкна отзад одеяло и го тръсна в скута и, очевидно не искаше да изглежда нетактичен, като я завие сам. Докато си покриваше краката, тя му се усмихна с благодарност за топлата завивка. След малко той отново заровичка отзад и извади малък вързоп. Усмихна и се с кривата си усмивка и и подаде баницата, увита в бяла кърпа. Наистина беше топла. Накрая сложи един мях с вода между двамата.
— Ако предпочиташ, може да се возиш отзад. Донесъл съм много одеяла, за да се завиеш, може би ще ти е по-меко там, отколкото на дървената капра.
— Тук ми е чудно — рече тя и побърза да си вземе парче баница. — Когато си върна провизиите и парите, искам да ти се издължа за всичко. Ти си води сметка, ще ти се издължа до последния грош.
Той отпусна спирачката и дръпна юздите.
— Щом искаш. Но не очаквам.
— Аз напротив — отвърна тя и каруцата тръгна.
Том подкара конете по-скоро на северозапад, докато Дженсън вървеше право на запад. Тя веднага подскочи подозрително.
— Какво правиш? Къде отиваш?
Той посрещна поредната и проява на подозрителност с изненада.
— Ами нали каза, че искаш да отидеш при Алтея?
— Да, но ми казаха да вървя на запад, докато стигна най-високия заснежен връх, да го заобиколя и да поема на север покрай скалите.
— Ами така е — рече той, разбрал причината за реакцията и в случай че искаш да пътуваш ден повече.
— Че защо тази жена ще ме упътва по заобиколния път?
— Сигурно, защото всеки минава оттам и тя не е знаела, че бързаш.
— Защо хората минават оттам и заобикалят?
— Защото се боят от блатото. По онзи път в крайна сметка се озоваваш по-близо до къщата на Алтея, в смисъл, че най-малко вървиш през блатото. Сигурно жената не е знаела друг път.
Каручката заподскача по заледените неравности по пътя и Дженсън стисна парапета, за да не падне. Том беше прав, че дървената капра не бе много удобна. Тази каруца бе предвидена да носи тежки товари и празна подскачаше повече.
— Но не би ли следвало и аз да се боя от блатото?
— Предполагам.
— Ами тогава защо минаваме оттук?
Той отново я погледна, очите му за миг се плъзнаха по косата и. Беше свикнала с подобни погледи. Повечето хора не можеха да се въздържат.
— Нали каза, че е заложен човешки живот — рече той. От свенливостта му не бе останала и следа. — Оттук се стига много по-бързо, подсичаме върха от тази страна и не се налага да се изкачваме по лъкатушещия каньон между скалите. Проблемът е, че ще се озовем от задната страна на блатото и пътят до къщата на Алтея малко се удължава.
— Това няма ли да ни забави, така че времето да стане същото?
— Забавя, вярно, но при всички положения ще спестиш по ден в двете посоки. Това прави два дни общо.
Дженсън не обичаше блатата. Още по-точно — не обичаше тварите, живеещи в блатата.
— Много ли е опасно?
— Не би тръгнала сама из тази пустош без храна и вода, ако не ти беше важно — ако не беше въпрос на живот и смърт. Щом видях, че си решила да рискуваш живота си, си казах, че сигурно ще предпочетеш да спестиш някой и друг ден. Но ако предпочиташ, можем да минем и по обиколния път и да вървим по-малко през блатото. Ти решаваш — въпрос на два дни повече.
— Не, прав си. — Баницата топлеше скута и. Беше и приятно да държи пръстите си долепени до него. Разумно от негова страна, че се беше сетил. — Благодаря ти, Том, че си по мислил как да спестим време.
— Кой е изпаднал в такава беда, че от това зависи живота му?
— Един приятел.
— Сигурно близък приятел.
— Ако не беше той, досега да съм мъртва.
Той не каза нищо, продължиха напред към мрачните силуети на планините в далечината. Тя се замисли какво ли ги чака сред блатата. Още по-лошо, какво ще стане със Себастиан, ако тя не получи навреме помощ от Алтея.
— Колко е? — отърси се от мислите си. — За колко време се стига до блатото?
— Зависи колко сняг е натрупал в просеката, а и от още няколко неща. Не пътувам често насам, така че не мога да бъда сигурен. Ако яздим цяла нощ, почти съм сигурен, че до заранта ще стигнем очертанията на блатото.
— А от там до къщата на Алтея колко е? Имам предвид през блатото.