Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Когато се обърна отново, каруцата почти я настигаше. Дженсън спря, разтвори леко наметалото си, за да има достъп до ножа и да изпревари нападателя. Изненадата щеше да е неин ценен съюзник, всъщност единственият, на чиято помощ би могла да се позове.
В следващия миг я заслепи широка крива усмивка и два реда искрящо бели зъби. Русият мъжага насочи каруцата си към нея, под колелетата се разхвърча чакъл, вдигна се прах. След миг той спря и изчака облакът прах да се разсее. Беше мъжът от пазара, там, до Ирма, дето почерпи с вино. Беше сам.
Като не знаеше намеренията му, Дженсън придаде на гласа си строгост и се погрижи ръката и да е близо до ножа.
— Какво правиш тук?
Кривата усмивка не слизаше от лицето му.
— Реших да те закарам.
— Ами братята ти?
— Оставих ги в Двореца.
Дженсън не му повярва. Нямаше причина да и помага.
— Благодаря, но мисля, че ще е по-добре да се върнеш при тях.
Тръгна.
Той скочи от капрата и се приземи тежко. Тя се обърна рязко и зае позиция, в случай че онзи реши да я нападне.
— Виж, нямаше да мога да живея с тази мисъл — подхвана той.
— С коя мисъл?
— Нямаше да си простя, ако те бях оставил да тръгнеш към сигурна смърт, без да сторя нищо. Защото точно това те чака, както си тръгнала без храна, без вода, без нищо. Разсъждавах над думите ти, че има неща, които човек трябва да стори, иначе животът губи смисъл и няма защо да бъде живян. Нямаше да мога да се примиря с мисълта, че съм те оставил да тръгнеш сама към собствената си смърт. — Решителността в гласа му се разколеба, той продължи по-меко: — Хайде, качвай се, нека те закарам?
— Ами братята ти? Преди да разбера, че парите ми ги няма, ти ми каза, че не може да ми заемеш кон, понеже трябва да се прибирате.
Той пъхна пръст в колана си и изрече примирено:
— Ами днес ни провървя, продадохме доста вино и спечелихме добри пари. Джо и Клейтън и бездруго искаха да останат в Двореца и да се позабавляват. Онази Ирма с пикантните си наденици, дето беше до нас, ни помогна. — Той сви рамене. — Е, след като на нея дължим голяма част от късмета си, защо да не ти помогна и аз на свой ред. Все пак нали тя ти отмъкна конете и храната, така че най-малкото, което бих могъл да сторя в замяна, е да те откарам. Като малка компенсация. Само ще те закарам. Няма да рискувам живота си или нещо такова. Просто предлагам малко помощ на човек, който виждам, че се нуждае от нея.
Дженсън определено имаше нужда от помощ, но се страхуваше да се довери на непознат.
— Казвам се Том — рече той, сякаш прочел мислите и. — Ще съм щастлив, ако ми позволиш да ти помогна.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами ти сама го каза — има неща, които правят живота малко по-смислен. — Бърз поглед към червените и къдрици, които се виждаха под ръба на качулката. — Така бих се по чувствал благодарен, че съм сторил нещо добро.
Тя първа отмести поглед.
— Аз съм Дженсън. Но не…
— Хайде, качвай се. Нося винце.
— Не обичам. От него само ожаднявам повече.
Той сви рамене.
— И вода имам. Взех и баница с месо. Още топличка, ако побързаш, няма да съжаляваш.
Тя се вгледа в сините му очи, бяха досущ като тези на насилника и баща. Но в тях проблясваха едни по-особени искрици на неподправеност и доброта. Имаше наперена, но в същото време сдържана усмивка.
— Нямаш ли жена, която да те очаква вкъщи?
Този път Том пръв не издържа и погледна в земята.
— Не съм женен. Доста пътувам. Коя жена би приела подобен живот. Освен това все няма време да общувам достатъчно с някоя жена, че да се стигне до женитба. Някой ден обаче силно се надявам да срещна жената, която ще пожелае да сподели с мен живота си, която ще ме кара да се смея и за която ще бъда достоен.
Дженсън с изненада установи, че въпросът и го накара да се изчерви. Помисли си, че куражът да разговаря с нея и да и предложи да я закара не е нещо, което се вмества в рамките на обичайното му поведение. Колкото беше любезен и мил, толкова беше и срамежлив и стеснителен. Фактът, че голям и силен мъж като него се засрами от нея, самотната жена насред пустошта, задала му въпрос, касаещ сърдечната сфера, и вдъхна спокойствие.
— При положение, че не ти преча, не възпрепятствам търговията ти…
— Не — побърза да я прекъсне той. — Ни най-малко, наистина. — Махна с ръка назад към Двореца. — Днес направихме добри пари и можем да си позволим малко почивка. Братята ми нямат нищо против. Обикаляме страната и купуваме всякакви стоки, които ни се сторят на разумна цена, всичко — вино, килими, пилета. После ги носим обратно тук и ги препродаваме. Братята ми наистина биха били щастливи да си отдъхнат малко.