Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Сърцето я свиваше от притеснение за Бети. Онази жена Ирма продавала козе месо. Ето защо поиска да купи Бети. Бедната козичка сигурно е ужасена и дълбоко обидена, че Дженсън я остави в ръцете на една непозната. Но колкото и да и бе мъчно за Бети, колкото и да и се щеше да си я върне, това желание не можеше да измести тревогата за живота на Себастиан.
Сергиите, където се продаваше храна, непрекъснато и напомняха колко е гладна. Особено след трудното изкачване на всичките тези стълби към Двореца. Не бе слагала залък в устата си от сутринта и и се искаше да може да си купи нещо, но нямаше пари. Хората готвеха на огньове, които явно бяха запалили със свои дърва. В тиганите цвърчеше масло, чесън и подправки. Из въздуха се носеше аромат на печено месо. Уханията я опияняваха и правеха глада и почти непоносим.
Щом си помислеше колко е гладна, веднага се сещаше за Себастиан. Всеки миг забавяне може би означаваше пореден удар с камшик, нова рана от нож, изкълчен крак или счупена кост. Нов миг агония. При тази мисъл в гърлото и се надигаше злъчна буца от ярост. Нищо чудно, че бе дошъл да помогне в борбата срещу Д’Хара.
Изведнъж я връхлетя още по-ужасна мисъл: Морещиците. С майка и бяха обиколили почти цяла Д’Хара и не бяха срещнали човек, който да се страхува от нещо повече, отколкото от тези жени. Умението им да причиняват болка и страдание бе легендарно. Говореше се, че в това нямат равни на себе си.
Ами ако Д’Харанците възложат на някоя от тези жени да измъчва Себастиан. Какво като не притежава дарбата — все едно. С този техен Агиел — а кой знае с какво още — Морещиците могат да измъчват всеки. Умението им да присвояват магията на хора, родени с дарбата, е само част от способностите им. Човек без магия като Себастиан ще е само леко упражнение за тях.
Към периферията на открития пазар тълпата се поразреди. Временният шпалир от сергии се разми в празното пространство, щом Дженсън отмина и последния търговец — мършав човечец, продаващ кожени такъми и резервни части за каруци втора ръка. Зад огромната купчина железарии, издигаща се над каручката му, се виждаше безкрайна открита пустош. По южния път се движеше върволица от хора. В далечината се виждаше как пътят се разклонява на югозапад и на югоизток — по облаците прах личеше, че и там има достатъчно хора. На запад нямаше пътища.
Неколцина от продавачите я изпратиха с поглед, когато пое към залязващото слънце — самотна и печална. Никой обаче не посмя да тръгне след нея в пътешествието и през полетата Азрит. Самотата внесе покой в душата и. Компанията на хората се беше оказала точно толкова опасна, колкото винаги бе мислела, че ще е. Скоро пазарът остана далеч зад гърба и.
Дженсън плъзна ръка под наметалото си, за да подири успокояващото присъствие на ножа си. Притиснат до тялото и, той бе топъл, сякаш живо същество, а не острие от сребро и метал.
Добре поне че крадецът не бе взел и ножа и заедно с парите. Ако можеше да избира, тя със сигурност би си запазила ножа. Никога през живота си не бе разполагала с пари, двете с майка и сами си произвеждаха нужното за прехрана. Ножът обаче бе основно средство за оцеляване при тези условия. Ако човек живее в Двореца, пари определено ще му трябват. Ако живее в гората, ножът ще му е по-полезен. Дженсън никога не бе виждала по-добър нож от този, който беше затъкнала в колана си сега — въпреки зловещия му произход.
Пръстите и обходиха скришом релефната буква „Р“ върху сребърната дръжка. Каза си, че някои хора може би се нуждаят от нож, въпреки че живеят в дворец.
Обърна се, но за щастие никой не я преследваше. Платото се бе смалило в далечината, хората в подножието изглеждаха като пъплещи във всички посоки мравки. Радваше се, че се маха оттам, но знаеше, че след като се види с Алтея, ще трябва да се върне, за да освободи Себастиан.
Известно време повървя заднишком, за да даде почивка на лицето си, изложено на ледения вятър. Очите и се плъзнаха покрай скалите, последваха лъкатушещия път и се издигнаха към масивната крепостна стена, ограждаща Двореца. Тъй като бе дошла от юг, нямаше как да забележи пътя. На едно място се виждаше мост, прехвърлящ особено страховита бездна сред скалите. Мостът бе вдигнат. Сякаш скалите не бяха сами по себе си достатъчна защита, стената около Двореца бе предназначена да осуети всеки опит за нападение. Вътре можеше да влезеш само ако те пуснат.
Надяваше се в дома на Алтея да се влиза по-лесно.
Някъде в този огромен комплекс държаха в плен Себастиан. Чудеше се дали той се чувства изоставен, както вероятно си бе помислила Бети. Дженсън произнесе молитва към Добрите духове да му помогнат да не губи надежда, да му подскажат, че тя ще направи всичко необходимо, за да го освободи. Когато се умори да върви заднишком и да гледа Двореца, се обърна. Посрещна я безмилостният вятър. Мощните му тласъци я оставяха без дъх и запращаха сухата вкочанена пръст право в очите и.