Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Дженсън огледа внимателно края на ливадата и различи някакъв ръб, подобен на гръбнака на огромен звяр, скрит под земята. Спускаше се под разтворените клони. Не бе точно пътека, но поне имаше откъде да тръгне. Живееше в гората откак се помни, беше се научила да различава пътеки, невидими за останалите. Тук обаче пътека нямаше. Сякаш живо същество не бе минавало. Трябваше сама да намери просека.
Извърна глава към Том и го изгледа продължително.
Той и се усмихна плахо — с уважение към онова, което си бе наумила да стори.
— Нека добрите духове бъдат с теб и те закрилят.
— Нека закрилят и теб, Том. Поспи малко. Като се върна, ще трябва да се отправим към Двореца.
Той кимна.
— На твоите услуги.
Тя се усмихна на внезапната му учтивост и решително тръгна напред, към очакващата я тъмнина.
Около блатото се стелеше топлина. Влажността бе сякаш жив страж, готов да отблъсне всяко нежелано присъствие. С всяка крачка ставаше все по-тъмно. Тишината беше плътна като влажния въздух, откъслечните крясъци, отекващи в сумрака, подчертаваха допълнително злокобното излъчване на мястото и правеха разстоянието да изглежда още по-голямо.
Дженсън тръгна по ръба, последва лъкатушещия му гръб отвеждащ я все по-надолу. Клоните на околните дървета бяха натежали от мъха и лианите, които ги притискаха отгоре. На места се налагаше да прикляква, за да не се удари в някой клон. Или да си проправя път с ръце, за да продължи напред. В мъртвешки спокойния въздух се стелеше миризма на гнилоч.
Обърна се и видя тунел светлина, сочещ пътя обратно към ливадата горе. В края на тунела мярна силуета на едър мъж с ръце на хълбоците, втренчен в нейната посока. Но тук бе тъмно и нямаше как да я види. Тя го виждаше само защото и се падаше в контражур. Все пак той бе там и я изпращаше.
Още не можеше да избистри отношението си към него. Не можеше да го разбере. Явно имаше добро сърце, но тя бе научена да не вярва на никого. Освен на Себастиан. На него му вярваше.
Щом очите и посвикнаха с мрака, установи, че е нацелила единствения възможен път за влизане. Или поне не се виждаше друг. Околните скали образуваха непристъпни отвесни стени. Ливадата бе нещо като плато под планините и над блатото. Под нея продължаваха отвесните скали, по които пълзяха какви ли не растения, подхранвани от мочурливата местност. Ръбът, по който тръгна, представляваше скален гребен, осигуряващ подход надолу. Без него нямаше как да се слезе — скалите бяха твърде стръмни.
Въздъхна дълбоко, за да си вдъхне кураж, огледа се и продължи надолу по ръба, който се спускаше и криволичеше все по-навътре между дърветата. От време на време от двете и страни зейваха бездънни пропасти. Попадна на една теснина, под която всичко бе само черен мрак, сякаш вървеше по тънка нишка, изтъкана от камък и предназначена да свърже два разделени свята. Когато се взря в непрогледния мрак и си представи, че към нея се протягат лапите на Пазителя на отвъдния свят, тя продължи по-внимателно.
Скоро осъзна, че много от дърветата, които бе мярнала от ливадата, са всъщност клоните на кичести вековни дъбове, стъпили на издатини в скалата. Даде си сметка, че е помислила някои от клоните им за дънери. Никога не бе виждала толкова огромни дървета. Страхът и отстъпи място на нямо благоговение. Дивеше се на разстланите на пластове клони, покрай които минаваше. Тук-там в далечината зърваше гнезда, свити сред клоните, изградени от пухкав мъх, съчки и стъбълца. Не можеше да види дали гнездата имат обитатели, но предполагаше, че ако е така, то сигурно са някакви хищни птици.
Изкачи се по една скала почти пълзешком, провирайки се между гъста плетеница от лиани и клони, и стигна до гребена на скалния ръб. Пред нея се откри просторна равнина, скътана дълбоко под преплетените, отрупани с листа клони на дърветата. Сякаш пред очите и се откри един цял нов свят, непосетен от никого преди нея. Толкова далеч почти не проникваше светлина, само някой и друг приглушен лъч все пак успяваше да пробие плътната зелена завеса. От мрачния воал горе се спускаха всякакви пълзящи растения. Птички прелитаха безшумно сред пещерната тъма. В далечината се обади животно, каквото не бе чувала досега. На зова му отвърна друго, от противоположната посока.
Въпреки че мястото беше страховито и зловещо, Дженсън откри в него и някаква мрачна красота. Хрумна и че сигурно така изглеждат градините в отвъдния свят, където растенията са потопени във вечен мрак. Отвъдният свят бе леденото царство на Пазителя, но вечната светлина на Създателя хранеше и стопляше добрите души.