Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
Сети се за Катрин, която сега бе в Лондон. Една от причините, поради които не можеше да си вземе отпуск, за да отиде дотам и да уреди нещата си с нея, бяха именно срещите му със Суриков. А сега Суриков можеше да се добере до Лондон и преди него. „Тази професия е една безкрайна ирония. Безкрайна.“, повтори той на глас.
В мислите му се появи и Лиза Роудс, въпреки че цял ден се опитваше да не мисли за нея. Осъзна, че се чувства отговорен за безопасността й и навярно точно заради това не й се бе обаждал. Тя определено му харесваше, но понеже той се възприемаше като движеща се мишена, не бе наясно дали му се иска Лиза да бъде близо до него. Докато Алеви явно не се бе измъчвал от подобна дилема, както се бе убедил Холис в антикварния магазин на улица „Арбат“. Вече бе разбрал, че в неговата професия връзките между мъжете и жените биват два вида — служебно — сексуални или сексуално — служебни. Знаеше, че Алеви предпочита първата категория. Холис се чувстваше добре без нито една от двете.
Все пак реши, че навярно трябва да попита какво мисли самата Лиза Роудс по този въпрос.
15.
Сам Холис влезе в залата за боулинг в сутерена на осеметажната административна сграда на посолството. Играеха се едновременно три игри. Бе много задушно и той си купи „Хайнекен“ от бара и седна до една празна писта. При съседната забеляза четири служителки от отдел „Обслужващ персонал“, които пиеха и се смееха. Разпозна ги — трите бяха секретарки, а четвъртата — медицинска сестра. Носеха дънки и тениски. Медицинската сестра — дребна блондинка, го погледна. „Ей, Тото, мисля, че вече не сме в Канзас“ — пишеше на фланелката й и Холис се усмихна. Жената му намигна и продължи играта. Той отпи от бирата си. Наблюдаваше ги как играят. Имаше нещо налудничаво и истерично в начина, по който мятаха топките, пиеха и се смееха, сякаш пружините им бяха малко пренавити. Имаше усещането, че всеки момент може да се строполят на пода.
Вдясно играеха семейство Бил и Джоан Хорган. Той работеше в Чуждестранната служба по селскостопанските въпроси, а тя преподаваше в английско — американското училище. С тях бяха и двете им дъщери. Бил и Джоан му махнаха весело. Момичетата изглеждаха отегчени и безучастни. Холис се сети, че едната често изпадаше в истерия и започваше да плаче.
Две писти по-нататък играеха войничета с цивилни дрехи. Патрулите от военноморската пехота в посолството бяха около двайсетина. Избират ги според ръста, телосложението, интелигентността и външния им вид, помисли Холис. Според изискванията за морската пехота те не бяха женени. Това бе предизвикало някои проблеми, най-вече скандала в старото посолство по повод на сексуалното им поведение.
Според Холис Русия променяше хората повече от която и да е друга страна, където бе работил. Идваш един човек, а си тръгваш съвсем друг. Който и да е американец тук — било то турист, бизнесмен или служител от посолството — е център на внимание и обект на непрекъснато наблюдение както от страна на обикновените граждани, така и от страна на държавата. Събуждаш се под напрежение, живееш под напрежение, лягаш си под напрежение. Някои, като Катрин например, избягаха. Едни грохнаха, други станаха някак странни, трети предадоха страната си, а четвърти — като Лиза — прегърнаха руската мечка и започнаха да танцуват с нея, което всъщност, помисли Холис, е може би единственият начин да не си тръгнеш оттук безкрайно разочарован.
Залата за боулинг беше предназначена и за бомбено скривалище и Холис понякога се питаше дали ще дойде ден, когато ще наблюдава автоматичното зареждане на кеглите, докато чака американско ядрено нападение да унищожи Москва над главите им.
Сет Алеви се приближи и седна до него. Клатеше леда в уискито си и оглеждаше четирите жени.
— Точно така — каза най-после той. — Не сме в Канзас. Ние сме под Смарагдовия град.
Една от секретарките хвърли топката, подскочи от радост и стисна ръка на съотборничката си.
— Искаш ли да изиграем някоя и друга игричка? — попита Холис.
— Не, нямам настроение.
Шумът тук бе доста силен и Холис знаеше, че ако има подслушватели, поставени по време на строежа на посолството, те не можеха да уловят нищо; това се отнасяше и за дистанционните микрофони в заобикалящите ги сгради на службите на КГБ. Холис смяташе, че точно затова Алеви обичаше да си устройва срещи тук. Другата причина, поради която Алеви не бе определил срещата в някоя от обезопасените стаи горе, бе подозрението му, че тези стаи се подслушват от разузнавателните служби на Държавния департамент. Като главен шеф на ЦРУ в Москва, отговарящ за цялото американско разузнаване в Съветския съюз, Сет Алеви нямаше желание да бъде подслушван от някаква си дребна организация като разузнавателните служби на Държавния департамент. Той гледаше с пренебрежение дори на управлението на военното разузнаване, към което принадлежеше Холис. Що се отнася до КГБ, Холис смяташе, че Алеви ги възприема с малко по-друга нагласа, защото те не се правеха на негови приятели.