Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Ще го обмислим. Помисли и ти. Западът съвсем не е това, което всички тук си представяте и превъзнасяте.
— Не ме занасяй, полковник. — Суриков запали поредната трета или четвърта цигара от предишната.
Холис извади брой на вестник „Правда“ от куфарчето си. Доста добре можеше да чете на съвременен руски — бюрократичен, журналистически, комунистически руски. Но имаше проблеми с Чехов, Гогол, Толстой и другите класици и той смяташе, че един ден с радост би изучавал езика на тези писатели, ако живее достатъчно дълго, за да седи в люлеещ се стол с Толстой в ръка.
Погледна крадешком към Суриков, който като че ли наистина четеше своята „Правда“ — органа на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. Четеше и вярваше в написаното, а в същото време в мислите и убежденията си се разкъсваше по някакъв чудовищен начин. Тези хора, реши Холис, са безнадеждни. Безнадеждни, когато са си тук — в страната, детински наивни и озадачени, когато ги измъкнеш оттук и им дадеш първия брой на „Вашингтон пост“ или лондонския „Таймс“. Холис бързо плъзна поглед по едно от заглавията: „Афганистан се бори и строи. Съветско — афганистанските политически и икономически връзки, които водят началото си още от времето на Вл. И. Ленин, имат дълга история и са ярък пример за добросъседски отношения“ — зачете се той.
Отново погледна Суриков. Цял живот мозъкът на тоя човек е бил захранван с празни калории и никак не бе чудно, че интелектът му е недохранен. Осъзна, че трябва много внимателно да се отнася с него.
— Сигурно добре съзнаваш, полковник, че ако ти дам това, което искаш, нито ти, нито аз трябва да оставаме в Русия след това — каза Суриков.
— Наистина ли?
Холис си припомни кога за пръв път срещна генерал Суриков. Той се бе обърнал директно към него преди година на прием на югославския посланик по случай Деня на независимостта на Югославия. „Полковник Холис, казвам се Валентин Суриков“ — му бе казал Суриков на английски. Беше с униформа на генерал от военновъздушните сили на Съветския съюз, така че Холис му отвърна според военния етикет: „За мен е удоволствие да се запознаем, генерале.“
„Бих желал да предоставям тайна информация на вашето правителство. Предайте на този, който се занимава с подобни въпроси, че можем да се срещнем на приема на финландския посланик следващата седмица“ — бе продължил спокойно Суриков и после се бе оттеглил.
На приема във финландското посолство отиде самият Холис.
Сега, година по-късно, тук — на площад „Дзержински“, Холис бе съгласен със Суриков, че двамата са почти в края на опасната си връзка.
Суриков надникна над вестника към група мъже, които излизаха от „Лубянка“.
— Помоли ме за информация. Казах ти цената си — каза той.
Холис също забеляза мъжете пред главното управление на КГБ. Бяха шестима, говореха и ръкомахаха. Изглеждат в добро настроение, помисли Холис. А и защо да не са? Та те са полицаите в една полицейска държава.
Суриков започваше да става нетърпелив. Много тихо — толкова тихо, че Холис едва го чу — той каза:
— Ако знаеш поне малко за онова, което е при Бородино, ти е съвсем ясно, че да ме измъкнеш оттук, е прекалено ниска цена за информацията, която ми искаш. — После добави един от любимите си, добре заучени американски идиоми: — Когато разбереш, ще ти се съберат очите от изумление.
Холис се усмихна зад вестника. Очите му отново се насочиха към „Лубянка“ — красива осеметажна сграда в италиански стил. Първите два етажа бяха от сив гранит, а горните — с циментова мазилка, боядисана в онова дрисливо жълто, което руснаците много обичат. Бе една от малкото сгради в Москва с чисти прозорци. През тях на слабото флуоресцентно осветление се виждаха хората на работните им места.
Винаги го бе изумявало местоположението на КГБ — точно в сърцето на Москва, на педя разстояние от магазина за детски играчки, сред площад, откъдето десетки хора го виждаха всекидневно. В него са измъчвани и разстрелвани хиляди съветски граждани, и московчани го ненавиждаха. Въпреки това нито КГБ, нито съветското правителство имаха благоразумието да преместят управлението някъде другаде и то се издигаше тук като паметник на човешката бруталност. Може би неслучайно. Сградата наистина служеше за назидание. Всеки път, когато Холис минеше покрай нея, си мислеше, че не трябва да върши неща, които биха го тикнали там.
— Познаваш ли някакъв полковник от КГБ на име Буров? — попита Холис, отмествайки поглед от сградата.
— Навярно да.
Холис се загледа в шестимата мъже, които се разделиха и тръгнаха в различни посоки. Четиримата се запътиха към тях.