Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
Тогава изчезвам; профучавам през въздуха със скорост, от която светът под краката ми се слива в общо петно и не мога да видя нищо конкретно. Когато спирам, се оказвам на пистата на летище. На пет метра от мен има сребрист космически кораб и около четиридесет лориенци са на рампата, която води до входа му. Две жени вече са влезли и стоят на вратата, вперили поглед в небето — младо момиче и жена на възрастта на Анри. Тогава виждам себе си на четири годинки, плача, раменете ми са отпуснати. Много по-млада версия на Анри стои точно зад мен. Той също гледа към небето. Приклекнала на коляно, пред мен стои баба ми и ме държи за раменете. Дядо ми е зад нея, лицето му е вкаменено, разсеяно, стъклата на очилата му събират светлината от небето.
— Върни се при нас, чуваш ли? Върни се при нас — казва баба ми и това е всичко. Ще ми се да можех да чуя думите преди тези. Досега не помнех нищо от това, което са ми казали в онази нощ. Но сега разполагам с нещо. Моята четиригодишна личност не отговаря. Моята четиригодишна личност е прекалено изплашена. Не разбира какво се случва, защо в очите на всички наоколо се чете настойчивост и страх. Баба ми ме придърпва към себе си и ме пуска. Изправя се и се обръща с гръб, за да не я видя, че плаче. Моята четиригодишна личност знае, че тя плаче, но не разбира нищо.
Ред е на дядо ми, който е покрит с пот, мръсотия и кръв. Очевидно е воювал, а лицето му е изкривено, сякаш е напрегнат и готов да се върне в битката, готов да тръгне и да направи всичко по силите си в борбата за оцеляване. Неговото и това на планетата. Пада на коляно, както баба ми направи преди него. За пръв път се оглеждам наоколо. Заплетени купчини метал, парчета цимент, огромни дупки в земята, където са падали бомбите. Разпръснати трупове, счупени стъкла, кал, насечени дървета. И насред всичко това — един-единствен невредим космически кораб, на който се качваме.
— Трябва да тръгваме! — провикна се някой. Мъж с тъмна коса и очи. Не знам кой е. Анри го поглежда и му кимва. Децата тръгват нагоре по рампата. Дядо ми се вглежда сурово в мен. Отваря уста, за да проговори. Преди думите да излязат обаче, съм пометен, захвърлен нагоре във въздуха и светът под мен отново преминава като размазано петно. Опитвам се да разбера какво има долу, но се движа прекалено бързо. Единственото, което очите ми различават, са бомбите, падащи непрестанно, огромни пожари с пламъци във всички цветове, които се разнасят в нощта, и непрекъснатите експлозии, които следват.
Тогава пак спирам.
Намирам се в голяма обществена сграда, която никога досега не съм виждал. Тихо е. Таванът е купол. Подът е огромна циментова плоча с размерите на футболно игрище. Няма прозорци, но гърмежите на бомбите все пак проникват и отекват по стените около мен. В самия център на сградата стои висока, горда и самотна бяла ракета, която се извисява чак до върха на тавана.
В този момент една врата в най-отдалечения ъгъл се отваря с трясък. Главата ми бързо се обръща към нея. Влизат двама мъже, трескави, говорят бързо и силно. Изведнъж след мъжете се втурва навътре стадо животни. Около петнадесетина са и непрестанно си сменят формата. Някои летят, някои тичат, веднъж на два крака, после на четири. Най-отзад върви трети човек и вратата се затваря след него. Първият стига до космическия кораб, отваря някакъв люк в основата му и подкарва животните да влизат.
— Хайде! Хайде! Нагоре и вътре, нагоре и вътре! — вика той.
Животните тръгват натам и всички сменят формите си, за да го направят. Влиза и последното животно и единият от мъжете се качва след тях. Другите двама започват да хвърлят към него сакове и кашони. Отнема им десетина минути, за да качат всичко на борда. След това се разпръсват около кораба, за да го подготвят. Мъжете се потят, крачат трескаво насам-натам докато не привеждат всичко в готовност. Точно преди тримата да се качат в ракетата, някой притичва до тях с вързоп, който прилича на повито дете, въпреки че не мога да го видя достатъчно добре, за да съм сигурен. Те го вземат, каквото и да е то, и влизат. Вратата се затваря с щракване зад тях и се заключва. Минават минути. Бомбите вече достигат до самите стени. И тогава нещо в сградата експлодира и аз виждам зараждането на огън под основата на ракетата, огън, който бързо нараства, огън, който поглъща всичко в сградата. Огън, който поглъща дори мен.