Ритматистът

— Не искам да говоря за това — рече Екстън.

— О, хайде — настоя Флорънс.

Екстън спря да пише и стана. Взе си сакото и шапката от закачалката.

— Мисля, че сега ще си взема почивката.

С тези думи излезе от канцеларията.

— Сърдитко — провикна се Флорънс след него.

Не след дълго вратата на директорския кабинет се отвори и оттам излезе инспектор Хардинг. Синята му униформа, както винаги, беше отлично изгладена и спретната. Взе си пушката, оставена пред вратата, и я метна през рамо.

— Ще се погрижа за патрулите — каза той на директор Йорк. — Уверявам Ви, че няма да допуснем да се повтори нещо като инцидента с тухлите.

Йорк кимна. Хардинг явно се отнасяше към директора с голямо уважение — може би защото той малко приличаше на генерал с могъщата си фигура и провисналия мустак.

— Подготвих за Вас най-актуален списък, инспекторе — рече Флорънс, стана и подаде на Хардинг някакъв лист.

Хардинг го прегледа и лицето му се позачерви.

— Какво има? — попита директор Йорк.

Инспекторът вдигна поглед.

— Недоглеждане от моя страна, сър. Все още има четиринадесет ученици ритматисти, чиито родители отказват да ги върнат в академията за по-голяма безопасност. Това е неприемливо.

— Не е Ваша вината, че родителите са толкова твърдоглави, инспекторе — отговори Йорк.

— Аз го приемам като моя отговорност, сър. А сега ме извинете — рече Хардинг и си тръгна, като пътем кимна на Джоел.

— А, Джоел. Влез, синко — подкани го директорът.

Джоел влезе в кабинета му и отново седна на стола пред грамадното писалище. Чувстваше се като дребно животинче пред извисяващата се фигура на стопанина си.

— Искали сте да разговаряме за оценките ми, сър? — попита Джоел, когато Йорк се настани.

— Всъщност не. Надявам се, ще ми простиш, че използвах това извинение. — Той сплете пръсти върху писалището. — Разни работи стават в моя кампус, синко. Мое задължение е да следя всичко, доколкото мога. Нужна ми е информация от теб.

— Сър? С цялото дължимо уважение, аз съм само ученик. Не знам доколко мога да помогна. А и бездруго идеята да шпионирам професор Фич не ми харесва.

Йорк се подсмихна.

— Ти не шпионираш, синко. Вчера повиках тук Фич, а преди малко говорих с Хардинг. Вярвам и на двама им. Всъщност ми е нужно непредубедено мнение. Трябва да знам какво става, а не мога да бъда навсякъде. Бих искал да ми разкажеш за нещата, които си видял и си направил, докато работи с Фич.

И през следващия час Джоел му разказа. За преброителните списъци, за отиването на местопрестъплението, където изчезна Чарлс Калоуей, за прочетените неща. Йорк слушаше. С напредването на времето уважението на Джоел към директора растеше.

Йорк наистина го беше грижа и беше готов да се вслушва в мненията и мислите на един обикновен ученик неритматист. Когато приближи краят на обяснението, Джоел се помъчи да реши дали да спомене подозренията си за Нализар. Погледна директора, който беше взел писалката и водеше бележки, докато той говореше.