Ритматистът

Джоел спря, въздъхна и я погледна.

— Навсякъде, където бяха отвлечени ученици, открихме нови ритматически линии.

— Наистина?

— Да. Една от тях ми се стори позната. Не можех да си спомня защо, обаче преди малко директор Йорк каза нещо, което ми напомни къде съм я виждал. И затова сега искам да се уверя.

— А, и когато свършиш, ще можеш да отделиш нужното внимание на моята смайваща, блестяща, изумителна новина?

— Разбира се.

— Така става — отговори Мелъди и го последва по коридора към стаята, която Джоел делеше с майка си. Той влезе и се отправи към скрина до леглото.

— Олеле — рече Мелъди, надзъртайки в стаята. — Тук спиш, а? Много е, хмм, уютно.

Джоел дръпна горното чекмедже на скрина, което беше пълно с дреболии. Почна да ровичка.

— Къде са ви другите стаи? Отсреща ли?

— Не, тази е.

— Ох. Къде живее майка ти?

— Тук.

— Двамата живеете в тази стая?

— Спя на леглото през нощта, а тя през деня. Днес обаче е навън, отиде на гости на родителите си. Има почивен ден. — Има твърде малко почивни дни.

— Невероятно. Знаеш ли, тук е далеч по-тясно от моята стая в общежитието. А всички се оплакваме колко са малки стаите ни.

Джоел откри каквото търсеше и го извади от чекмеджето.

— Ключ? — попита Мелъди.

Джоел се стрелна край нея и се завтече към стълбището. Тя тръгна след него.

— Откъде е този ключ?

— Не сме живели винаги в тази стая — отговори Джоел, когато подминаха първия етаж и заслизаха към мазето. Вратата, която му трябваше, беше в дъното на стълбите.

— И сега? — попита Мелъди, докато той отключваше.

Джоел я погледна и отвори.

— По-рано живеехме тук — обяви той и посочи стаята.

Работилницата на баща му.

Просторното помещение беше пълно със смътно очертани предмети и миришеше на прах. Джоел влезе и се изненада колко познато му е всичко тук. Повече от седем години кракът му не беше стъпвал отсам тази врата, но знаеше точно къде да намери стенната лампа. Нави я и врътна ръчката отдолу. Лампата забръмча и засвети.

Светлината падна върху прашната стая, пълна със стари маси, купчини варовик и стара пещ за печене на тебешир. Джоел почтително пристъпи навътре и усети как спомените му бодат и мърдат, все едно е вкусил нещо горчиво и сладко едновременно.

— Спях ето там — рече той и посочи далечния ъгъл. — Там имаше малко легло, а от тавана висяха завеси, зад които можех да се усамотявам.

Леглото на родителите му беше в другия ъгъл, зад подобна завеса. Между двете „стаи“ имаше мебели — столове и скринове. Баща му все говореше, че трябва да вдигнат стени и да разделят работилницата на стаи. След смъртта му не можаха да вкарат мебелите в новата стая и майката на Джоел просто ги остави тук.

Той бегло се усмихна — спомни си как баща му си тананикаше, докато заглаждаше тебешира на масата си. По-голямата част от помещението се заемаше от работилницата. Котлите, смесителните съдове, пещта, камарите книги за състава на тебешира.