Ритматистът

Продължаваше да мисли за набързо нарисуваната скица и за уплашените думи под нея. Чарлс Калоуей е знаел, че ще умре, но е оставил бележки за нещата, които е успял да разбере. Благородно — може би по-благородно от всичко, което Джоел беше извършвал през своя живот.

Някой трябва да прекрати това, рече си той, облягайки се на дънера на едно дърво. Нещо трябва да се направи. Под заплаха бяха не само учениците, не само Армедиус. Убити бяха обикновени хора. И ако Фич и Хардинг бяха прави, то застрашена беше стабилността на целите Съединени острови.

Все се връщаме към онези причудливи рисунки, размишляваше Джоел. Онзи спираловиден мотив. Само да можех да си спомня къде съм го виждал преди!

Поклати глава и погледна Мелъди. Тя седеше на тревата наблизо.

— Как го направи? — попита той. — Онова с тебеширчето.

— Просто загубих контрол над него.

Той я изгледа строго.

— Какво?

— Очевидно лъжеш, Мелъди.

Тя изпъшка, просна се на тревата и се загледа нагоре в дърветата. Джоел реши, че сигурно няма да му отговори.

— Не знам как го правя, Джоел. Всички в училище все говорят за инструктиране на тебеширчетата, за това как те са напълно безволеви, като механичните животни. Обаче аз… не съм толкова добра с глифите.

— Как тогава така добре успяваш да ги подчиниш?

— Просто го правят. Хмм, мисля, че те ме разбират и разбират какво искам от тях. Обяснявам им какво искам и те го правят.

— Ти им обясняваш?

— Аха. Шепна им тихичко. Явно им харесва.

— И могат да ти носят сведения?

Тя сви рамене. Странен жест, доколкото лежеше на земята.

— Те не могат да говорят или нещо такова. Но начинът, по който ме обикалят, нещата, които правят… Е, понякога имам чувството, че разбирам какво искат да кажат. — Тя извърна глава и погледна Джоел. — Само си въобразявам разни работи, нали? Само искам да съм добра с тебеширчетата, за да компенсирам неумението си в другите области.

— Не знам. Аз съм последният човек, който може да ти говори за тебеширчетата. Поне според мен, те навярно те слушат.

Това като че ли успокои Мелъди. Тя се усмихна и продължи да зяпа небето, докато професор Фич пристигна. Очевидно Хардинг щеше да остане в имението и да продължи с издирванията. Джоел откри, че се радва на завръщането в Армедиус. Цял ден не беше хапнал нищо и стомахът му се бунтуваше.

Влязоха в гарата, застанаха на празния перон и зачакаха следващия влак.

— Това добавя някои твърде обезпокоителни елементи към ситуацията — каза Фич.

Джоел кимна.

— Диви тебеширчета — продължи Фич. — Непознати ритматически линии… Струва ми се, че ще имам нужда от теб за преглеждането на някои по-неизвестни ритматически текстове. Трябва тези неща да са споменати все някъде.

Джоел се оживи и го обзе вълнение. То обаче се притъпяваше от тежкото им положение. Той хвърли поглед на Мелъди, която стоеше зад тях двамата, достатъчно далеч, че да не чува. Явно се срамуваше в присъствието на Фич, понеже я бяха заловили да шпионира.