Възкресяване
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-351-8
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Възкресяване». Краткое содержание книги:
И не сме сами.
Пищенето в ушите на Хю се появило в Блумингтън. Отначало не му обърнал внимание. Сметнал, че е просто част от цената, която плащаш, когато си продал душата си на рокендрола. Кой уважаващ себе си музикант не е страдал от шум в ушите? Вижте Пийт Таунсенд, Ерик Клептън, Нийл Йънг. В Оук Парк обаче получих световъртеж и гадене. По средата на изпълнението Хю напуснал сцената и се издрайфал в кофа, пълна с пясък.
— Още помня надписа на табелата над нея — ми каза той. — „ИЗПОЛЗВАЙ САМО ПРИ МАЛКИ ПОЖАРИ“.
Хю избутал някак до края на концерта, приел аплодисментите на публиката и пак тръгнал олюлявайки се към кулисите.
— Какво ти става? — попитал Феликс Гранби. Той бил вокалистът и соло китаристът, което значи, че за обществото — или поне за тази част от него, която слуша рок — той олицетворявал „Джонсън Кац“. — Пиян ли си?
— Стомашен грип — казал Хю. — Ще мине.
Изглеждало, че наистина ще мине. След като изключил усилвателите, шумът в ушите намалял. Но на сутринта се появил отново и този път Хю почти не чувал друго освен адското пищене.
Двама членове на „Джонсън Кац“ осъзнали надвисналото бедствие в пълния му мащаб: Феликс Гранби и самият Хю. След три дни трябвало да свирят на стадиона „Силвърдоум“ в Понтиак. Капацитет — деветдесет хиляди места. Заради Биб Сийгър, любимеца на Детройт, се очаквало стадионът да е пълен. „Джонсън Кац“ били на прага на славата, а в рокендрола такъв шанс рядко идва втори път. Затова Феликс Гранби направил с Хю това, което Кели ван Дорн направи с мен.
— Не му се сърдя — каза Хю. — Може би на негово място щях да постъпя по същия начин. Нае един сесиен музикант от студио „Л’Амур“ в Детройт и той излезе вместо мен на „Силвърдоум“.
Гранби съобщил на Хю за уволнението му с бележки, които пишел и му давал да чете. Изтъкнал, че за разлика от останалите членове на групата Хю е от семейство, червиво с пари. Ще отлети за Колорадо, удобно настанен в бизнес класа, и ще се консултира с най-добрите специалисти. Последната бележка била написана с печатни букви: СЛЕД НУЛА ВРЕМЕ ЩЕ БЪДЕШ ПАК С НАС.
— Да, бе — въздъхна Хю, докато седяхме на сянка и ядяхме сандвичите си от „Тъби“.
— Още съжаляваш, нали? — попитах аз.
— Не. — Дълга пауза. — Да.
Хю не отишъл в Колорадо.
— Дори да се бях върнал, определено нямаше да е със самолет. Струваше ми се, че над шест хиляди метра височина главата ми ще експлодира. Освен това не ми се прибираше вкъщи. Исках да ближа раните си сам, а Детройт не беше по-лошо място за целта от всяко друго. Така поне си казвах.
Симптомите не отминавали: световъртеж, гадене — от умерено до непоносимо — и този влудяващ, непрестанен шум в ушите — понякога по-слаб, друг път толкова силен, че главата му щяла да се пръсне. На моменти всички тези симптоми се отдръпвали като морски отлив и тогава Хю успявал да заспи и изкарвал десетина часа в сън.
Макар че можел да си позволи по-добро място, живеел във въшлив хотел на Гранд Авеню. Две седмици отлагал да отиде на лекар — ужасявал се, че ще му съобщят, че има злокачествен тумор на мозъка. Накрая се заставил да влезе в някакъв кабинет на Инкстър Роуд. Медикът — хлапак, индиец, който изглеждал седемнайсетгодишен, — го изслушал, поклатил глава, направил няколко изследвания и го посъветвал да влезе в болница за допълнителни изследвания, както и да пробва един експериментален медикамент против гадене, който лично той за съжаление нямал право да изписва.
Вместо да отиде в болница, Хю се шляел по детройтските улици дълго и безцелно (когато световъртежът позволявал). Един ден минал покрай магазин, на чиято прашна витрина били натрупани радиоапарати, китари, грамофони, касетофони, усилватели и телевизори. На табелата пишело „Нова и използвана електроника — Джейкъбс“, макар че всички тези вехтории приличали на скрап и нищо не изглеждало като ново.
— Не мога да ти кажа защо влязох. Може би от носталгия към любимите ми аудиоджаджи. Може би някакво самобичуване. А може би просто съм решил, че вътре ще има климатик и ще се спася от жегата — каква самозаблуда. Или може би ме привлече табелата над вратата.
— Какво пишеше на нея? — попитах.
Хю ме погледна и се усмихна.
— „Можеш да се довериш на Преп.“
Бил единственият клиент. Рафтовете били претрупани с още по-екзотични уреди от тези на витрината. Някои му били познати: електромери, осцилоскопи, волтомери, регулатори за напрежение, амплитудни анализатори, токоизправители, инвертори. Други не могъл да разпознае. По пода се виели кабели като змии, навсякъде стърчали жици.