Никога не казвай никога
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Lying Game #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-81-3
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не казвай никога». Краткое содержание книги:
Оскар Уайлд
Прекрасният ми живот е бил лъжа.
Вече не мога да направя нищо, за да открия истината.
До неотдавна имах всичко, за което може да мечтае едно момиче: забавни приятели, страхотно гадже, любящо семейство. Но никой от тях не знае, че ме няма — че съм мъртва. За да разкрие убийството ми, моята отдавна изгубена сестра-близначка Ема зае моето място. Тя спи в моята стая, облича моите дрехи и нарича родителите ми мамо и татко.
А моят убиец я наблюдава — следи всяко нейно движение.
Спомням си твърде малко от своя живот — само смътни картини, случайни проблясъци, неясен полъх от отвъд. Всичко, което е по силите ми сега е само да следвам Ема в опитите й да разкрие загадката на моето изчезване. Но колкото по-дълбоко копае тя, толкова повече заподозрени изскачат от мрака. Излиза, че аз и моите приятели сме играли опасни игрички — игри, които съсипват човешки съдби. Всеки би могъл да търси отмъщение… всеки би могъл да иска аз — а сега и Ема — да платим с живота си.
От Сара Шепард, автор на бестселър №1 в класацията на Ню Йорк Таймс — „Малки сладки лъжкини“. Една приковаваща нова серия за тайни, лъжи и убийствени намерения — ИГРА НА ЛЪЖИ.
— Идвам, Габи — извика тя.
Остави раницата си на земята и нави ръкавите си. Пое си дълбоко дъх, изкачи се до тесния процеп и се промъкна през него. Вътрешността на пещерата миришеше на мускус, като от животно. Камъните бяха хлъзгави и студени. Тя протегна ръце, опипвайки пътя си. Направи няколко крачки напред и хълбоците й се търкаха в стените на тесния тунел.
— Габи? — извика отново тя. Гласът й отекна в пещерата. — Габи? — опита тя отново. Но Габи не отвърна. Припаднала ли беше? Дали не бе получила нов пристъп? Или беше мъртва?
При всяка стъпка напред по главата й се посипваха мънички камъчета. Дробовете й се задръстиха от прахта. Когато отново погледна през рамо, едва успя да види тесния процеп, през който се беше промъкнала.
Аз пълзях редом с нея в тясното коридорче и се чувствах като затворена в ковчег.
— Габи? — извика отново Ема. Коленете й се удариха в някакъв камък. Раменете й се свиха между стесняващите се стени и тя изведнъж се озова в някакво разширение вътре в пещерата, където можеше стои дори изправена. — Габс?
Отново никакъв отговор. Къде ли се намираше? Дали слухът не й играеше номера?
Внезапно в пещерата се разнесе силен гръм. Облак прах се понесе към лицето й и напълни носа й. Ушите й заглъхнаха от силно свистене. Върху главата и раменете й се посипаха камъчета и напълниха гърба и пазвата й. Това е лавина, помисли си тя, покри главата си с ръце и се снижи край стената на тунела.
Звуците продължиха още няколко мига. Когато всичко утихна, Ема внимателно надигна глава и се огледа. Навсякъде се кълбеше прах. Тя се обърна и погледна назад към мястото, откъдето беше влязла. Процепът, през който се беше изкатерила, беше изчезнал. Тя беше затрупана вътре.
— О, Боже! — прошепнах аз.
В гърдите на Ема се надигна паника.
— Помощ! — изпищя тя, но като че ли гласът й не успя да преодолее дебелите, сближени стени. — Помощ! — извика отново тя, но напразно. Никой не й отговори от другата страна. Защо приятелките на Сътън се бавеха? Защо не я чуваха?
Ема погледна отново към разширението и се ослуша за някакъв звук от Габи.
— Габи? — прошепна тя, оглеждайки се на всички страни. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се уплаши вибрациите да не предизвикат ново срутване. Зрението започна да й изневерява, тя започна да вижда неща, които нямаше как да бъдат там. Стол. Седяща фигура. Облегната на скалата тенис ракета. Светът се завъртя пред очите й; сигурно въздухът в тясното пространство не й стигаше.
Тогава една силна студена ръка я сграбчи за китката.
Ема изпищя. Тя се опита да се освободи, но ръката не я пускаше. Светна фенерче и лъчът му освети долната половина на нечие момичешко лице.
— Г-габи? — заекна Ема.
Фигурата пред нея се усмихна. Но устните не бяха габините. Ема си пое дълбоко дъх. Това не беше ли…
— Здрасти, Сътън — каза момичето и се изкиска вманиачено. — Радвам се, че намина.
Влажният въздух охлади гърба на Ема. Тя опря свободната си ръка в земята, за да запази равновесие.
— Лили? — Гласът й потрепери. — К-какво правиш тук? — Нали я бяха оставили на бензиностанцията? Нали беше отказала да дойде с тях?
— Стига, Сътън. — Лили се изсмя. — Нали знаеш отговора на този въпрос?
Думите й опариха Ема. Изведнъж тя осъзна какво става: караницата между Габи и Лили, падането на Габи, стоновете на Лили от пещерата, дори стесняващите се около Ема стени — всичко това беше организирано от близначките само и само Ема да остане сама. Те не бяха сърдити една на друга. Габи не беше ранена. Близначките Туитър знаеха, че Ема ще пропълзи в пещерата, за да спаси момичето, което смяташе, че е блъснала — защото тя не беше Сътън, защото щеше да се чувства ужасно заради онова, което беше направила. И сега се намираше точно там, където искаха да я отведат. Бяха предупреждавали Ема, нали? Безброй пъти, по безброй начини. Продължавай да се правиш на Сътън. Спри да душиш наоколо. Сериозно говоря. Или следващата ще бъдеш ти.
Тя беше попаднала право в капана им.