Забравената стая

Сорел изстена, все едно той също изпитва болка.

-      А другият?

-      Наследница на архитекта на „Лукс“.

-      Твърдиш, че между смъртта им има връзка?

-      Не зная със сигурност, но предполагам, че има.

-      Спомена и за други, които са били засегнати?

Лоугън кимна.

-      Чували гласове. Изпитвали опасни подтици. - Той си пое дъх. - Виждали хора, които всъщност не са били там.

Старецът се вторачи в нищото за известно време.

-      Би ли ми дал чаша вода?

Лоугън кимна, стана и пое към сестринската стая. Скоро се върна с пластмасово шише охладена вода, което отвори и постави в гнездото на един от подлакътниците на количката. Сорел взе шишето и отпи голяма глътка. Ръката му леко потреперваше, а адамовата ябълка подскачаше в мършавата му повехнала шия. Остави шишето на място и попи устните си с края на халата.

-      Аз се включих късно в проекта - започна той. - Малко преди да го прекратят. Бях много млад. Всъщност всички бяхме такива. Аз обаче наскоро бях завършил Харвардското медицинско училище пълен с нови идеи. Поне по онова време бяха такива. - Поклати глава. - Бяха ме включили, за да проверя има ли неврологичен или друг медицински начин... негативните ефекти да бъдат облекчени.

-      Предполагам, че не сте имали успех - внимателно каза Лоугън.

Възрастният човек отново потъна в мълчание за няколко минути.

-      Беше преди много години. Аз спазих клетвата си. На никого не съм казал, но разбира се, през годините следях развитието в биологията и психологията. След толкова много време за мен е трудно да... Той замълча. - Да направя късни предположения какво е можело или трябвало да се случи, за разлика от онова, което стана в действителност.

Мъжът може и да беше много стар. но умът му беше забележително бистър.

-      Кажете ми каква е била целта на проекта - подсети го Лоугън. - Опишете ми го.

Сорел кимна още веднъж, после погледът му се отнесе някъде далече, сякаш надничаше в далечното минало, и както осъзна Лоугън, точно това и правеше. Той запази мълчание, оставяйки му време да си спомни. В своето собствено съзнание видя поредица червеникавокафяви снимки: група мъже в летни костюми и сламени шапки, застанали усмихнати на моравата пред „Лукс“. Същите мъже, наблъскани в лаборатория и заети с някакъв експеримент. Отново тези мъже, насядали със сериозни лица около маса.

Най-накрая възрастният мъж се размърда в инвалидната количка.

-      Фактически всичко започна като произшествие. Мартин експериментираше с въздействието на звук с много висока честота. На това днес казват ултразвук. - Той погледна Лоугън. - Вероятно не си запознат с въздействието, което имат инфразвуковите честоти върху човешкото тяло.

-      Имате предвид нещо като Ковънтрийската обсебеност?

Сорел кимна изненадан.

-      Да, точно така.

Тази обсебеност беше открита от изследователи в Университета на Ковънтри: те установяват, че звук с много ниска честота - в областта на 19 херца, предизвиква безпокойство и ужас. Страничен ефект на този инфразвук е странна зрителна вибрация, която предизвиква видения на неясен, призрачен образ.